Иван въздъхна. Лошите мисли за Тошка се изпариха, лицето му се оживи.
— Ходи си на лов, гледа си кефа човекът — рече той и врътна неопределено глава; не се знаеше заканваше ли му се, или му завиждаше.
— Всичко му е в ред, защо да не ходи — допълни Тошка. — Казват, щял в града да се мести…
— Защо ще се мести? — сви устни Иван. — Те и без това повечето в Пловдив прекарват… Пък и да се мести, нищо няма да загуби: добре си е натоварил колата, а няма кого да лъже вече…
— Хубавичката се награби…
— Награби се, ама здравата е напечен… Ако го гътнем за мерата, ще види звезди по пладнина…
— Не ми се вярва — заклати глава Тошка. — Той половината ще го раздаде за рушвети и адвокати, ама няма да падне… Пък, ако види голям зор, ще го прехвърли я на жена си, я на майка си…
— Нека да го гътнем, пък той да прехвърля на когото си ще… Много са настървени срещу него хората, ама се плашат още, не държат… Оная вечер се бяха разприказвали за него в кооперацията и като влезе, занемяха, муха да бръмнеше, щеше да се чуе… Общо нали е, селско, не държат… — Иван въздъхна. — Заспал народ, по-далеч от носа си не може да види…
— Пак се посъбудиха — рече Тошка. — Че то по-напред какво беше…
— Събудиха се, защото им разправяме, че ако си вземем мерата, всички ще я използваме… Така сега няма къде добитъка си да изкарваме. Някой от Ганчовските разправял, общината щяла да използува оризището, ние пак нищо нямало да разберем… Знае Ганчовски, стара лисица е… Ама и батю хубав кокал му тикна — най-напред воденичарите курдиса срещу него…
— Защо воденичарите?
— Защото им отби водата. И кой спечели от това? Пак Ганчовският: всичкото жито се мели на неговия мотор… А водениците се разсъхнаха, цяло лято лежат…
— Сега воденичарите срещу него ли са?
— Срещу него. Пък бяха от една партия. Само Алекса Ганев е с него, нали имаше десетина декара ливада до воденицата, направи я оризище… Само той използува, другите останаха на сухо…
— Аха — заклати глава Тошка, спря се и смъкна торбата: бяха стигнали на нивата.
Памукът беше поизмачкан и поогризан от напъдените говеда. По върховете на сухичките стъбълца бяха останали сбърчени, недоразвити ябълки, като че насила поразцъфнали отгоре. Иван се изправи на синора, огледа нивата и рече важно:
— Трябва да се обере.
Тошка се приведе мълчешката и заситни напред. Тя пипаше бързо, ловко, тънките й пръсти разчепкваха сухите черупки и прибираха сплъстените памучни клъбца. Иван се мъчеше да я догони, клатеше се тромаво и мърмореше нещо на носа си. Тошка слагаше обраните влакна в престилката си и това още повече я улесняваше. Иван влачеше чувала, изправяше се често-често и измерваше с поглед нивата. „Добре, че тя бере бърже — казваше си той, — а то инак, да останеше на мене, за два дни не можех се разправи.“
Той пресмяташе, че ще имат време да отскочат и до лозето. Много му се искаше да иде сам, докато тя бере, но не смееше да я попита. Тя нямаше да го спре, нищичко нямаше да му продума, той знаеше това, но как да се обърне, как да подкачи? Нали е сърдит? Да беше в друго време, тя сама щеше да му рече: „Хайде, Ваньо, отърчи до лозето, туй аз ще го пообера криво-ляво…“ Но сега?… Сега и тя мълчеше, думица не му продумваше…
Иван запали цигара, задимя и се загледа след нея. Тя работеше като машина, кръстът й се огъваше, черните дипли на роклята се мятаха върху белите й прасци.
А когато посегнеше да прибере някое затъпкано влакно, откриваха се чак стройните й бедра. Иван примижаваше, гърдите му отмаляваха и се отпущаха, топъл талаз се разливаше по жилите му. Той поемаше дълбоко дъх и струите на лютивия дим се връщаха след време едва забележимо. Той забождаше поглед в прегорялата пръст, вглеждаше се в някоя буболечица и следеше нейния припрян и безцелен вървеж, докато талазът на бликналата кръв се оттегляше назад…
И тогава един укорен въпрос като глог се забиваше в главата му: „Защо я гледам накриво?“
Мъчеше се да пропъди лошите си мисли, но те налитаха от всички страни, обезсилваха го и го превземаха като някоя изтощена, предадена отвътре крепост. Искаше му се да я заприказва, както преди, да се шегува, да я гледа като брат и другар. Но мисълта за делбата, за нивите, за чуждия човек, който щеше да стъпи в имота им, не му даваше мира. И с какво право? Баща му и майка му цял живот са работили, тичали са, събрали са го, а сега друг да се ползува от него.