— Не те е срам, стара жена! — избухна той. — Ти имаш ли ум, ма? Знаеш ли какво приказваш, а?… И се обърна към Тошка: — Не я слушай, како. Дрънка си тя врели-некипели.
Като дете, погалено след несправедлива обида, Тошка избухна в неудържим плач. Хлътналите й страни плувнаха в сладки изобилни сълзи!
Старата нищо не рече нито веднъж не я погледна. Тя притискаше детето, топеше бавно залъци и още по-бавно мляскаше. Очите й бяха студени и сухи, цялото й лице изглеждаше като изляно от дърво.
„Какво съм й направила? — питаше се Тошка и още по-неудържимо хлипаше. — Дума ли насреща съм й казала, накриво ли съм я погледнала, работата ли съм си оставила?…“
Иван се дръпна от софрата, изкара ножа си и почна да дяла безцелно една черничева пръчка. Коравината на майка му го учуди. Такава тежка и несправедлива дума, как можа да я каже! Че тя не беше такава. И към Тошка се носеше като същинска майка. „Тошке, та Тошке!“ Не думи, мед капеше от устата й. И сега изведнъж… Защо? Иван и не помисляше, че Тошка можеше да я огорчи с нещо. „Чудно! Чудно! — повтаряше той. — До вчера беше добра… и сега изведнъж…“
Иван си мислеше, че мъчно ще понесат смъртта на Минча, че в къщата им с месеци и години ще се чуват плачове и припеви. Кой знае защо, той беше уверен, че голямата скръб още повече ще сближи Тошка и майка му, чете ще изплакват една на друга мъките и желанията си. И чакаше сред голямата скръб да заживеят в обич, в мир и съгласие. А то… И за всичко беше виновна старата. Та тя се вълчи срещу Тошка още щом се завърнаха от погребението. Отначало си мълчеше, а ето че и с думи започна да я трови.
В къщата стана пусто и мрачно, блага приказка не се чуваше, усмивка не се виждаше, всички ходеха посърнали и мълчаливи. Когато привършваше къщната си работа, Тошка се скриваше в някой кът, захлупваше се върху дланите си и стройните й рамене се раздрусваха в плач. Плачеше тя за загубената мъжка закрила, за тежкия живот, за обидите на свекървата. Умря Минчо и всичко вкъщи се обърна. Очите на старата се изкривяваха като на изплашена биволица. „Колко ме е мразела! — плачеше Тошка. — Отдавна ми е точила зъб, но се е прикривала. Страхувала се е от Минча. И защо? Какво съм й направила?…“ Тошка се унасяше в мисли, в мечти, в желания. Да има живот и здраве, да порасте Петето и да го ожени, като писано яйце ще гледа снаха си. Като своя щерка ще я гали, като на дете ще й угажда… И защо да не я гали, защо да не й угажда… Колкото и лоша да е, пак ще е човек, пак ще се разбират! Пък и за какво ли ще я мрази и трови с тежки и обидни думи, както нея сега трови старата?… Тошка си припомняше всичко, от пристигането до погребението. Отначало, когато Минчо цял се уплете в селските работи и отвсякъде взеха да го търсят по неговите партизанлъци, старата се опита да го възпре. „Ето, ти си вече женен, ти имаш къща на главата си, остави се от тези лудории, каквото е било през ергенлъка, било е — гълчеше го тя. — Утре ще те грабнат пак по управленията, ще ти вържат работата, кой ще те погледне тогава, кой ще те съжали, кой ще те отърве? Тия, дето сега се бориш за тях, първи ще хвърлят камък върху тебе…“ Тя повтаряше това при всяка тревога. Минчо я слушаше, усмихваше се и слагаше ръка на рамото й: „Ти, мале, не ги разбираш тези работи. Но аз ще ти ги разправя. Да видиш тогава как и ти ще тръгнеш с мен.“ Тъй дойде, че при два-три такива разговори Тошка се обади в подкрепа на Минча. Оттогава още старата я поглеждаше накриво. „Ех — отвърна тя веднъж, — какво ти е на тебе, като го затрият!“ Тошка преглътна горчивата буца на гърлото си и се укори: „Що ми трябваше да се обаждам!“ Но толкоз много обичаше тя Минча, така й се искаше и свекървата да разбере правдата му!
3
Измина един месец от смъртта на Минча.
Старата шеташе вече за големия четиридесетдневен помен. Трябваше да си изберат едно момче, неженено и по-младо от покойника, за да го пременят. Това момче щеше да й стане като втори син, с него тя щеше да се утешава. Момчето тя беше си избрала вече, сега мислеше само как да хване повече пари, та да се отсрами пред новите роднини, и пред съседи и близки. А нямаше откъде да вземе нито лев. Иван изкара един гладен харман, както казваха в селото на предивременното вършеене, и смля две-три крини пшеница за помена, а другото смеси с ръж и ечемик за всеки ден. Старата дремеше пред полозите, остъргваше скришом житото от хамбарчето и го продаваше на помаците. Тошка виждаше всичко, но си мълчеше.
Отначало Иван тъкмеше да не правят четиридесет на Минча. „Умре ли си човек, другото е празна работа“ — мислеше си той. Пък и много пари щяха да похарчат. Но старата… С нея как ще се разбере? Тя ще полудее, но пак ще го направи, не само от набожност, а просто тъй, напук на него и на Тошка. Но без него тя пак нищо не можеше да свърши. И май чакаше първа да му заговори.