И колкото повече мислеше за имота и за делбата, толкова по-упорито тези мисли налитаха върху него, налитаха като конски мухи, уплитаха му съзнанието, помрачаваха му погледа. Тогава целият свят за него се заключваше в нивиците, в дворчето, в къщичката. Той беше като вързан за тях, мисълта му се блъскаше като муха в стъклото на затворен прозорец и напразно се мъчеше да се отърве и да литне на свобода и простор…
Тошка отиде до срещния синор и се върна. Иван я погледна крадешком. Очите й бяха влажни и зачервени. Плакала е. Тук всеки храст, всяка тревичка й напомняше за него. И на нея не й беше добре. Почерня толкова млада… Не го е искала тя, не го е мислила, че така ще стане. И защо я мъчат те двамата с майка си? Защо я гледат накриво?… Иван се размисли за нейното положение, за живота й, за скръбта й и му стана жално. „Слушай, како — искаше му се да й каже, — не съм виновен аз, мама ме подкокороса!“ И зина. Но не намери сили, нещо го стисна за гърлото. Той попита:
— Ще има ли един чувал?
— Кой го знае — отвърна Тошка и погледна набрания памук. Бузите й бяха влажни, гласът й трепереше.
Те се разминаха. Иван пак залази и пак мислите за женитбата й и за делбата го уплетоха в паяжината си. Той пак хлътна в тежки и мъчителни предположения. Не, тя няма да седи така. Толкова е млада, да има двайсет и пет години, не повече. Ще се омъжи още щом се навърши година от смъртта на батю му. Ще започнат да я наобикалят, ще заобикалят, ще започнат да изпращат разни лели и роднини за допитвания и увещания. И тя ще се полъже по някого, човек е като водата, накъдето го отбиеш, натам тръгва… Но кого ли ще си избере? Генчо Чифтелиев? Богат е той, но е стар, него Тошка няма да вземе. Стаменко Попов? И той не е млад, пък и разправят, миткал по разни брантии, та уморил първата си жена с някаква мръсна болест. Митко Интизапчето? Лигав е той и се гражданее. Когато Георги Ганчовски го направи председател на тричленката, той нареди да затворят Минча в управлението и сума въртели му направи сетне. Минчо много го мразеше. „Шпионска душа!“ — съскаше той, колчем станеше дума за него. „Подслушва като мишка и всичко на Ганчовските носи.“ По едно време Интизапчето беше се поиздигнал край Георги Ганчовски. Доста хора беше завъртял около себе си, приказваше се дори, че при едни кови избори Ганчовски щял да го посочи за народен представител. Но оная година стана една работа и оттогава никой не го зачиташе за строшена пара. Подмамил, синковецът, една катунарка в двора си, въвел я в одаята и се хвърлил върху нея. Че като ревнала оная ми ти циганка, че като налетяла върху него, че като го подбрала с дисагите си — из стаята полетели лъжици, скрипали, вретена, брашно. Чули съседите, спуснали се, отървали го. Цял месец след това не се показа от къщи навън. А когато излезе, всички го посрещнаха с присмехулни погледи. Децата се показваха от вратните и подвикваха: „Ей, цинга!“ Оттогава и работата му като че тръгна назад. Побра се, осиромаша, не можеше вече да залъгва фукариите с по двеста-триста лева. Него Тошка няма да го вземе, няма да опетни хубавото Минчово име.
Оставаше Илия Вълюолов. Той беше беден, но умен и прибран мъж. „Да имаме в селото петима като Илия, с топ не могат ни разби!“ — казваше Минчо. Не се разделяха двамата, като братя се имаха. Илия беше прост и не обичаше да чете, но беше твърд и упорит. „Прати Вълюоловчето да ти свърши работа“ — хвалеше го Минчо. Илия беше кротък и мълчалив, само се усмихваше сдържано и добродушно и никак не обичаше да се заяжда в разни препирни. „Умният и с кротката ще разбере“ — казваше той. Сам възприемаше много бавно и тромаво, но колкото беше трудно да го убедят в нещо, дваж по-трудно беше да го разубедят. Мислеше той предпазливо, мъчеше се да разбере всичко с простия си ум, да му стане ясно, да го вбие в главата си наздраво и издълбоко. Към хората се отнасяше сдържано, не се доверяваше лесно и за най-обикновени работи. Но обикнеше ли някого, за него беше готов и в огъня да се хвърли. След смъртта на Минча цял месец ходи като попарен. Когато му съобщиха за нещастието, той се задави и дълго време думица не можа да продума. „Останахме като сираци!“ — рече само след съвземането и започна да мига често-често. Селяните го тачеха заради честността, твърдостта и прямотата му. Противниците не смееха да го подбиват, нито да дрънкат зад гърба му: и най-големите борци и бабаити в околията трепереха от него…