Илия е добър. И ако рече Тошка да избира, ще избере него. Знаеше старата, опитна вълчица беше тя, отдалеч подушваше опасността. Не току-така се нахвърли върху Тошка, когато сипаха царевицата. Пък и идването на Илия не беше чисто. Тогава беше и приказлив, и очите му постоянно шареха. Така стават тези работи: днес за това, утре за онова и, току-виж, уплел си кошницата. Днеска ще се погледнат, утре ще си продумат, сетне ще се наговорят и — като стане година от смъртта на Минча, ще хване тя Петето за ръчичка и ще се прибере при него… Ще дойде тогава той и ще рече: делба. Тогава ще го познаят какъв е. Добър ли? Дето има имот, там добрина и приятелство няма. Братя и сестри, че се изтрепват за някакъв келяв синор, та един чужд човек ще те пожали. Парцалите ще дели, косъма ще цепи. Какво има Илия? Нито занаят, нито от баща си е наследил нещо. Нека да му се мярнат двайсетина декара земя, че иди я отървавай от ръцете му…
Тошка излезе на синора, настигна го и пак го отмина. Сега тя беше отпуснала краищата на черната си кърпа, та той можа да види цялото й лице. Защо вкъщи не му изглеждаше толкова мършава? Скулите й бяха изскокнали, челюстта й беше се заострила. И очите й бяха по-широки и по-тъжни. В цялото й изражение имаше нещо напрегнато и измъчено. Стана му и срамно, и съвестно. „Лош свят!“ — изруга той. Но с тази ругатня укоряваше повече себе си, отколкото света. Че светът е лош, това и децата знаеха. Но с какво беше крива за това Тошка? Нали и тя беше човек? Нали и тя искаше да живее? Защо я мъчеха? Ами ако Минчо не беше умрял, нали нямаше цял живот да живеят заедно? Кога и да е, щяха да се разделят. Как тогава щяха да преживеят с толкова малко ниви? Кому щяха да се сърдят тогава?… Та сиромашията сега, току-речи, е една и съща и с тридесет, и с петдесет декара…
Когато се отплеснеше в спомени за Минча, Иван махаше окуражително с ръка: „Ще се оправи! Ще се нареди!… Тревожни времена живеем, кой знае какви промени ще станат!…“ Ще се обърне светът, животът ще стане по-лек и по-щастлив… За две парчета земя ли ще мисли? Защо ли не си гледа ергенлъка, има време да се кахъри за имот и за къща… Ей ги другарите му. Скитосват си по хора и по седенки, закачат се с момите, любят се. А той се е заврял вкъщи като старец, само дето не следи коя кокошка ще снесе, та да й прибере яйцето. Пък и още малко му остана да си походи, време му е да се жени…
Да се жени! Тази мисъл мина през главата му като всички други мисли, но той трепна, улови се за нея. Представи си, че е женен и че живее тихо и спокойно с жена си. Ще има работа и тревоги, но ще има шушукане и милувки… Главата му се замайваше сладостно, но само за миг: тръпки на страх и съмнение полазваха по кожата му. „Коя ще ме вземе с толкова малко ниви?“ — питаше се Иван. Лена Пейкова се въртеше около Балабанчето, но на хорото се ловеше и до Игнатювчето. Тошка му разправяше, че Малама уж го имала много, но той виждаше как търчи след Стойко Стоянколев. Стойко беше обущар, разправяха в града щял да ходи, а Малама все за гражданлък бълнува. Не му трябваха такива. В града той не мислеше да ходи, ще си потърси такава, дето ще жъне и ще копае заедно с него… И той пак се спираше на Кица Кавалджийкина от Костиево. Слабичка е тя, но каква е кротичка и мълчалива! Лошото беше само това, че имаше още три сестри и двама братя, та за някаква зестра не можеше и да се мисли. Баща й и зиме, и лете ходеше с кожух, кашляше и псуваше неопределено. Разправяха, бил охтичав. Големият й брат работеше касаплък в Хасково, а малкият пропадна преди две години по една работа и още лежеше в затвора. Иван познаваше цялото семейство, познаваха го и те. Нямаше да го върнат, ако я поиска.
Но много му се щеше да дотъкми барем една малка част от онова, което ще вземе Тошка. Кавалджията нямаше да даде, Иван знаеше това. Пък и при толкова братя и сестри и при живи родители да иска зестра… Срамота е… Какво ли ще си помислят за него… Нищо добро нямаше да си помислят. Иван и това знаеше…
Хубаво беше да намери някое сирак момиче с ниви. Ама де ги такива момичета? Мернеше ли се такова място, най-богатите ергени в селото се нахвърляха върху него. На Ивана такъв късмет няма да се падне, само дето се залъгва. Но коя тогава?…
Той изреждаше в ума си всички моми от селото и нито на една не можеше да се спре. По-богатите не искаха и да чуят за него… Да завърти някоя и да я накара да му пристане? Коя? Да е барем хубав, лесно ще е. Но той… Няма и дрехи да се постегне, да се понапери. Белким тогава ще подмами някоя. Но и да я завърти, кой знае дали тя ще се съгласи да остави дом и родители и тръгне след един голтак като него…
Само преди няколко месеца Иван и не помисляше да се жени по сметка. Тичаше той подир всички моми, които му харесваха и които отвръщаха на закачките му, но за имот и за зестра и не му хрумваше. Струваше му се, че най-напред Минчо щеше да го нахока и да му се надсмее. Иван вярваше, че скоро ще стане някаква промяна и че тогава няма да има място за имот и за ниви… А то…