Той се заплесна в разни кроежи. Влачеше се като пребит из памука, недоглеждаше и оставяше много ябълки. Тошка минаваше край него и всичко омиташе в престилката си. А когато Иван се обърна, тя беше излязла на края и гледаше нейде в далечината.
— Няма ли вече? — попита той учудено.
— Няма.
Той искаше да отвори дума за лозето, но нямаше как. Ако беше се загледала нататък, щеше да й продума. Но така не идеше. Да се дигнат и двамата? Струваше му се, че от всички лозя ще наизскочат хора и ще започнат да надничат подозрително.
— Няма ли да идваме вече? — обърна се Тошка.
— Защо да идваме?
— Има още за бране.
— Празна работа — завъртя Иван ръка и тръгна към синора. Гласът му пак прозвуча някак сърдито, сухо. Тошка го погледна тъжно. Очите й плуваха в бистра, светла влага.
17
Тошка простираше набрания памук да съхне. И се стресна като ударена. Своето име ли чу? За нея ли беше това? Тя се изправи и погледна. На къщния праг стоеше старата и я викаше:
— Булка! Тошка! Хайде ела да ядем! Остави го този памук, стига му толкова съхнене.
— Сега, мамо, ей сегичка ще дойда! — отвърна Тошка, пръхнала от радостно вълнение.
Тя още не вярваше на очите си Какво беше станало? Каква беше тази промяна? Сънуваше ли… От толкова време свекървата за пръв път я викаше на име. И никога през живота си Тошка не беше работила така чевръсто. Тя размята белите пукали върху проснатата черга, изтърси престилката си и влезе в кухнята. Синията беше сложена вече. Старата и Кина седяха и си приказваха.
— Добре дошла, лельо — подаде ръка Тошка и се усмихна. — Какво си правите вкъщи, харно ли сте, децата здравички ли са? Защо не доведеш Тонча да си поиграят с Петето?…
— Харно сме, лели, сполай на Бога… здрави сме засега, па докога — Божа воля. И децата са харни, играят си там…
— Засега да сте здрави, та… — обади се старата. — То човек не знае какво ще го срещне… Каквото му е наредено отгоре, това е… Како, седни по-близо… Хайде, булка, па и ти си хапни… Цял ден си търчала…
— Ваню къде е? — огледа се Кина.
— Хайманува! — отговори сърдито старата.
— Излезе… Отишъл е по кафенетата… — Тошка скри, че преди малко Хъчибързовчето и Васил Пеев го повикаха, поприказваха нещо и отидоха нанякъде.
— Ох, дотук ми е дошло от тези кафенета! — заклати глава Кина. — Зазими ли се, мъжките ни не се свъртат вкъщи. Ако не ги повикаме за ядене, тъй и ще си пукнат от глад…
— Все с този върли партизанлък! — заклати сърдито глава старата. — Скамбиля забраниха, не знам какво друго забраняваха, само него, пущината, не можаха да забранят!…
Поприказваха и за партизанлъка, и за скъпотията, и за немотията.
— Не знам, сестро — подхвана напевно старата, — не знам какво ще се прави и как ще се живее… Оголели сме на, това, дето го гледаш на гърба ми, то е. На Иван трябва гащи да му готвим за зимата, няма с какво между хората да излезе… Пък как ще купим вълна, с какво ще я купим, хич не ми стига умът…
— Ох, вие сте пак малцина — заклати глава Кина. — Я ела нас да ни видиш, една къща хора, на кого по-напред… Няма вече с какво да се преоблечем… ризите ни капнаха от гърбовете…
И докато двете сестри се оплакваха една на друга, Тошка разтреби бързо, помете, почисти и излезе. „Пъргава булка“ — искаше да каже Кина, но преглътна и замълча. Старата забучи нос в скута си и се замисли.
— Ами ти сигурна ли си, че ще повтори? — попита изведнъж Кина.
Старата я погледна и заклати бавно глава.
— Е, нещо има ли вече… нещо чула ли си? — навеждаше се Кина.
— Какво ще го чувам ма, како, хората ли ще трябва да ми го казват… нали го виждам, пред очите ми е…
— Какво? Да не е завъртяла някого?
— И тя е завъртяла, и нея са завъртели, току… ние ще си изгориме, сестро, ние…
— Па като е пощуряла, да върви — сопна се Кина.
— Тя нека върви, никой не я спира пея, ама нивиците ни ще идат, ни-ви-ци-те!… — проплака Марьола.
— До адвокатин ходихте ли?
— И да ходим, како, и да не ходим, все това. Само дето пари ще трошим… Нали й се пада по закон.
— Идете, идете! — настоя Кина. — С един закон съдят и тъй, и инак… Стига да умее човек…
— Мислила съм, како, кроила съм — подхвана плачевно старата, — никак не иде, наникъде не излиза. Хайде, да речем: дело. Ами нали пари ще трябват за това дело мари, како, дело без пари води ли се? Откъде ще ги вземем?… Пък и ако го подхванем, един Господ знае кога ще се свърши… Нали вие водихте едно… Не може, няма как… Иван е навел глава, да си й дадем, вика, каквото й се пада… Ама на него лесно му се приказва, имот той още не е печелил, къща не е събирал… Като го остави с вързани ръце, тогава ще го питам аз…