— Ами коя е? — ококори се старата.
— Кръстника ма, батювата Тодорова.
Старата клюмна: момата беше гърбава и с единия крак замяташе.
18
Иван пак започна да закъснява и старата пак закараули нощем. И пак започна да го следи, да го заглежда, тътреше се след него като сянка. Когато на вратата се мернеше някой от другарите му, тя тичаше като луда през двора и още отдалече викаше:
— Защо ти е бре? За какво го търсиш? Няма го, работа си има.
Веднъж я попита и Илия Вълюолов.
— Излезе! — рече тя и затръшна вратата пред носа му.
Иван понякога чуваше, че го викат, но се спотайваше. И полека-лека започна да се отчуждава от всичко, сви се вкъщи, сгърчи се като трескав. Обикаляше двора, разглеждаше се на хармана, въртеше се в обора, вреше се без работа в плевнята. Стягаше стари, изкривени орала, чукаше колелата, остъргваше яремите. Не му се излизаше навън, не му се искаше да се събере с близки и другари, все му се струваше, че ще го нахокат, ще му се насмеят, ще го упрекнат. Пък старата, като го гледаше да наднича в полозите и да се мотае по цял ден из двора и на хармана, подсмърчаше радостно: „Ха, така го искам, да си гледа работата, какво е това хаймануване из селото!…“
Иван пък забеляза, че майка му не хокаше вече Тошка, и това много го зарадва. Но сам още не можеше да се помири за дела от имота. И колкото и да се мъчеше да бъде добър и свободен пред нея, все не можеше. Нещо го стягаше в гърдите, пресичаше смеха му, спираше думите му. И все се страхуваше, че каквото и да й продума, гласът му ще го издаде. Вкъщи стана по-тихо, по-спокойно, на софрата се чуваха приказки, по лицата взеха да се мяркат усмивки. Иван започна да се заиграва с Петето, пак започнаха да се гонят из двора, да се борят и да се тръшкат. Тошка се поотпусна, старата взе да я оставя вкъщи сама. Понякога я подканяше да иде някъде на гости, да се поразходи. Тошка подскачаше от радост. Но защо й се струваше, че в гласа на свекървата имаше нещо студено и остро, нещо скрито и недобро? Тошка не се замисляше за това, но го долавяше и един смътен смут я притискаше като с камък. И защо старата й говореше, без да я погледне? Очите й са потопени надолу, шамията й все спусната до носа. И все гледаше да остане сама, да се затвори някъде и да си стои така с часове. Или пък обикаляше плетищата, събираше клечки и шишлок и ги трупаше край огнището.
— Не го събирай този боклук до огъня! — смъмри я веднъж Иван — Ще се запали, та ще изгорим като мишки.
Старата не престана да събира, но всичко изсипваше до дръвника.
— За разпалване, да е на сгода — оправдаваше се тя, без да я пита някой.
На два-три пъти Тошка я дочу да си мърмори нещо. Веднъж я свари с обтегната жичка, без да я навива и без да върти вретеното. „Задрямала е“ — рече си Тошка и пристъпи. Старата се стресна, раздвижи се, заоглежда се гузно.
— Мамо ма, полегни си, ако ти се спи — рече тихичко Тошка. — Да ти донеса ли дюшечето?
Старата дигна вретеното.
— Не трябва! Не трябва!… Аз само така… Ще спим довечера…
Когато имаше слънце, тя караше Петето да си играе на улицата:
— Ха, бабиното, ха ела да си поиграеш на пътя с децата… Хайде, пиленце.
Петето хукваше радостно навън, пък тя предеше вървешком и все покрай дуварите и плетищата се заглеждаше. Там, сред тръни, репеи, татул, ровеха прасета, гонеха се кокошки и петли, завираха се на сянка и се пазеха от мухите дръгливи и беззлобни махленски кучета.
Старата оглеждаше тъмнозелените стъбла на татула, измерваше внимателно посивелите бодливи семена и се питаше дали са узрели добре ситните смъртоносни зрънца. „Колкото са по-узрели, толкоз по-сигурно ще стане!“ Никой не беше й казал, че узрелите семена са по-отровни от зелените, но тя беше уверена в това. Когато узреят добре, тя ще откъсне десетина семена, ще им изчисти зрънцата и ще ги скъта в дъното на сандъка си. Ами как откъсне семената? Дали няма да я видят? Дали някой няма да се усъмни?… И се окуражаваше сама: „Никой няма да ме види! Пък и да ме види, какво от това?… Татула го берат за задуха, за кръста, за очите, ама няма кой да ме види, холан!“ — упрекваше си се сама и същевременно се оглеждаше предпазливо. Улицата беше пуста, пред някоя вратня се мяркаха баби, излезли с вретена и чорапи на припек, но те бяха далече. Дано само не я следяха от някой дувар, от някой плет… И тя се въртеше страхливо, оглеждаше се към пътните врати, към стрехите, към малките прозорчета… И се окуражаваше пак: „Никой нищо няма да разбере, никой!… Само колко ли татул ще трябва! Ще събера една стиска, па колкото, толкова…“