Татул растеше и край реката до Йордовия харман. Някоя година, като буйнеше, стигаше близо един човешки бой. Старата си спомни за него и реши да намине оттам. Да го види най-напред, па за брането лесно. Ще закъснее някоя вечер, като иде на гости у сестра си, и на връщане ще заобиколи малко нататък. Нека да е по-едър, по-узрял, да хване… Зер, ако не хване…
Старата и не искаше да мисли, че Тошка ще вземе дял. „Като не можем да си помогнем с адвокатите — мислеше си тя, — ще си помогнем сами!“ Какво да правят? Ако законът не се грижи за тях, ще трябва сами да се погрижат… Старата се хвана за татула като за най-доброто и лесно премахване. И където и да идеше вече, каквото и да направеше, все за него си мислеше, все планове си кроеше. Отначало мислеше откъде да го набере, кога да го набере, как да го набере. Най-сетне всичко беше обмислено до най-дребните подробности. И старата се успокои. Струваше й се дори, че татулът е набран, скътан в една кърпичка и сврян в най-потайния ъгъл на сандъка.
Но сетне дойде другото: как да й го даде? Да го постави в яденето й? „Така ще направя — реши старата. — Ще го сипя някой път в чинията, па ще й кажа, че ние сме яли!…“ Но се стресна уплашена. „Ами кога ще може да стане това, тя не сяда да яде самичка!…“ На софрата все двама-трима бяха и все от една чиния, от една паница, от една тепсия ядяха. Хайде, да речем, ще й отсипе отделно. Ами ако даде на Петето? Ами ако Иван се налапа?… Какъвто е лаком той, току-виж, седнал и всичко смел… „Не, не ще може така…“ И старата махна отчаяно с ръка: „Ще седна да пиша вежди, а ще извадя очи… Ще направя някоя поразия, та ще да оставя в имота и къщата ми кукувици да кукуват…“
Каквото и да намислеше, каквото и да решеше, сетне все й хрумваше нещо опасно, нещо страшно…
Дори й мина през ума да я издебне някоя нощ и да го излее в устата й. Но това бе отхвърлено тутакси. Ами нали ще го изплюе, нали ще се събуди, нали ще скочи, нали ще се развика? То на хайванин, дето не разбира и не може да приказва, мъчно може да му се тикне нещо в устата, та на жив човек…
Остро отчаяние подсичаше краката на старата. И в такива часове на мъка и безнадеждност тя се свираше някъде и започваше да плаче. Ще идат гиздавите нивици! Ще остане едничкият й син на улицата, ще ходи да се увърта за една крина жито. Пък нали за своите го е печелила този имот, нали затова е търчала като луда, нали затова се е радвала… „Нивите!… Нивите!… — стенеше тя. — Нивите, дето с толкова ядове, с толкова пестене сме ги купували!…“ И тя започваше да кълне законите и наредбите, и всичките им оправии… „Крив свят! Лош свят!… Как може един да печели, а друг да граби и да яде… Ам ще се награби тя, ще се награби!…“
Колкото и да й беше ядно, колкото и да й беше криво, все с Тошка завършваше, все върху Тошка хвърляше цялата вина. И пак започваше да мисли, да крои, да се заканва. „Умират хора, дето са требовни — мислеше си старата със злоба, — дето са благи и медени, дето никому зло не могат да направят… Да може на нея да се случи, да може тя да пукне, та и аз да си отдъхна, и аз да кажа: сполай на Бога, отърва ме от една ламя!“ Старата пресмяташе колко млади булки са умрели. Умирали са от настинка, от помятане и от какво ли не са умирали. Тошка ох не беше казала. „И от какво ще каже? — мислеше си старата. — Гледана е като писано яйце, Минчо търчеше след нея като след дете, не даваше прах да й падне!…“ Ще полегне тя на обед под някое дърво, той ще грабне я абата си, я салтамарката си и ще я хвърли върху нея. Ще се позапоти малко, той пак около нея: я суха кърпа ще й сложи на гърба, я по плещите ще я потупа малко… Че как ще се разболее така! Няма да се разболее ки!
И старата си спомни как е живяла с Миля. Жънат, каквото жънат, а на пладнина, вместо да легнат да си починат, да си поотдъхнат, ще се натоварят с по един сноп ръж и ще хукнат да ги квасят за въже. Дето той, и тя с него, дето тя, и той с нея. По цяла седмица спяха на нивата, все със сухоежбина прекарваха, царевичният хляб и кромидът им омръзваха до втръсване. Жънеха до полунощ, капваха от умора, децата заспиваха по синорите гладни и жадни, забравени, непогалени… Не беше работа то, а наказия… И всичко пак заради децата, да им съберат нещо, да купят едно парче земя, та да ги наредят между хората, та по-спокойно да си живеят, по-леко да си дочакат старините… Пък то…
„Други станаха сега хората — мислеше си старата, — младите не искат да се наказват като хайвани… И по лоши пътища са тръгнали, вирнали са глави, не се мъчат с труд и покорство да спечелят нещо, с добра дума да се наредят при силните, а все напук приказват, все насреща вървят… Чакат хорското да заграбят… Хайде, Минчо прави, каквото прави, барем Иван да остави тези пътища, да се нареди при хората, могат и служба да му дадат, и за имота да му помогнат. Ама имало закони. Нека си ги има. С властта ли си, всичко може, всичко е човешка направия. Да е добре с Ганчовския, той може да му нареди работата. Ще хванат тази брантия, ще я омотаят, ще я заплашат, а щом пак рече да знае много, ще я затворят. И ще се откаже тя и от ниви, и от къщи, и от майчиното си мляко ще се откаже… Ама такъв ли е Иван да послуша една дума. Все наготово чака, все аз със старите си кокали да му върша работата.“