Диню изтръпна, студени тръпки полазиха по кожата му. Ето го, той иде, върви си полекичка и спокойно, но върви с друг човек. Ами сега? Да излезе ли пък, когато отминат? Ще го издебне и ще го цапне по главата. Само веднъж — повече не му трябва. Но колкото повече Ганчовски наближаваше, толкова Диню омекваше, лицето му избледняваше, ръцете му се отпущаха в страх и безсилие. Ганчовски остана сам — другият човек се отдели и сви по тясната Шаренева уличка. „Сега!“ — реши Диню и се наежи. Нивата, оризището, измамата, несправедливостта, адвокатите, делото — всичко се завъртя за миг в съзнанието му…
Той дебнеше иззад малкото прозорче и никой в кафенето не го видя, когато прибра ловко брадвата и изскочи навън, като я притискаше плътно до кълката си. Улицата беше пуста, две-три деца си играеха пред една вратня насреща, дето се отделяше Банювата уличка, две прасета ровеха и някаква жена, извърната гърбом, ги пазеше със затъкната на пояса хурка. Диню бързаше, ето, още малко, и всичко ще се свърши. Ганчовски се поспря за миг, драсна клечка кибрит и запали цигара в шепите си. Може би в този кратък миг той дочу бързите и неспокойни стъпки на Диня и извърна леко над рамо главата си. Той трепна, смътна мисъл го парна, помъчи се да се извърти, но беше вече късно — Диню дигна леката брадва и я стовари върху него. „На ти една нива!“ — рече само той и див, неукротим блясък пламна в очите му. Ганчовски отхвърли и главата си, и цялото си тяло, отхвърли ги неволно, облещен от ужас, и брадвата хрясна в рамото.
— Дин…
Той искаше да каже, да извика, да се помоли: „Диньо, какво правиш!“ — но нямаше време и само един страшен рев разцепи тихата улица. Рамото му изведнъж изтръпна и отмаля, но той хукна с всички сили напред. Една крачка повече може да му спаси живота, само една крачка! Но краката му като че отмаляваха, рамото му изтръпваше, ръката увисваше като крило на простреляна птица. И всичко това ставаше като насън, толкова бързо и толкова страшно. После, когато беше вече в болницата, Ганчовски си спомняше, че когато беше малък, често му се случваше да сънува такива страшни сънища. Гони го например говеждият бик — едър и страшен, с къси, но остри рога, с изблещени кръвясали очи. Ето, насреща има дърво, лесно е да се покачи там и да се отърве от свирепото животно, но точно в този миг краката му се вдървяват и той лази, копае сухата земя с нокти, мъчи се да се спаси с последни усилия.
Ганчовски усещаше, че Диню тича след него, озверен и настървен като вълк. Той отмерваше стъпките му по шума, по тупането. „Ще ме стигне! — помисли си само Ганчовски И се помоли: — Дано падне!“ Тези мигове бяха кратки и страшни и дали наистина си помисли такива работи, той не беше сигурен отпосле, когато спокойно възстановяваше всички подробности на нападението. Помни много добре само как Манол Зетюв изскочи от отворената вратня, извърна се, за да разбере какво става, и се метна бързо и ловко върху Диня. Дин се изви в ръцете му, измъкна брадвата и я вдигна, но Манол беше по-едър и по-як, сграбчи го бързо за китката и изви ръката му.
— Пусни! — изпъшка безсилно Диню. — Пусни ме да му дам една нива!…
Георги Ганчовски тича известно време, но като чу шума от боричкането, извърна се, видя всичко и си отдъхна. Изведнъж силите му секнаха, главата му се отпусна, разноцветни кръгчета се завъртяха пред очите му. От слабост ли беше, или от умората? „Кръвта ми ще изтече!“ — помисли си Ганчовски. Залитна, клюмна и се подпря на плета. „По-скоро до фелдшера!… По скоро в града!… Лошо ме удари!…“
Изведнъж улицата бръмна, оживи се, по вратните наизскачаха жени, разтичаха се мъже, от Мандювото кафене хукнаха неколцина посетители, дори чак до кооперацията излязоха, загледани неспокойно и любопитно.
— Мангалчето утрепало Ганчовския! — разнасяше се от уста на уста, от ухо на ухо.
— Не, ударен е само, леко е ударен — разправяше Мандю, който пръв беше изтърчал при ранения. Но вестта, че Георги Ганчовски е убит, хвръкна из селото.
Двама пазванти хванаха Диня и го отведоха в общината. Той мърмореше нещо заканително, но личеше, че е уплашен и че отрезвява полека-лека от накипялата ярост. Затвориха го в избата, той чу само как тежкият катанец тракна и как стъпките на двамата пазванти отекнаха зад здравата желязна решетчица на малкото прозорче. Сам, затворен, безпомощен, Диню се уплаши, но не се разкая. „Да бях го утрепал барем! — рече си той с тъга и съжаление. — А то сега ще ме разкарват и ще ме съдят за тоя, дето духа!… Манол Зетюв, той е причина за всичко. Трябваше на него да друсна една брадва по тиквата, та да помни!“