Защо никой не идеше при него? Времето минаваше, а в общината не се чуваха нито гласове, нито стъпки.
— Не го ударих лошо! — продума гласно Мангалчето и се облегна на стената.
Той знаеше — сега всички тичат около Ганчовския, тюхкат се, вайкат се и се блъскат да видят и — да чуят нещо. А за него никой и не иска да знае и никой не пита защо е искал да го убие.
Диню гледаше нагоре към прозорчето, хапеше нокътя на лявото си кутре и усещаше как мъка, злоба и отчаяние притискаха гърдите му и го задушаваха…
20
Чак на третия ден всички в селото научиха как е станало нападението, как Нико фелдшерът превързал ранения, как след това го закарали в града с талигата на Атанасчето. Сега Георги Ганчовски бил в Пловдив, в католишката болница, но докторите разправяли, че нямало скоро да излезе. Бързаковчето, което беше се върнало оттам, разправяше, че ходило в болницата и че искало да го види, но сестрите не го пуснали. Но на излизане се притрило покрай докторите и чуло, като се препирали да му режат ли ръката, или да не я режат.
— Та белким могат да я отрежат? — питаше дядо Боню Хаджиколюв и мигаше радостно.
— Сигурно ще я отрежат! — казваше уверено Алатурката. И той разказваше как през войната режели крака и ръце при много по-леки рани.
— То аслъ на толкова лошотия Господ не може да не го бележи — заключи важно дядо Боню и се огледа дали някой няма да му поръча едно кафе.
Иван потриваше ръце.
— Така му се пада на този мръсник… Цялото село ще се дигне за Мангалчето… Всички ще му станат свидетели.
Но Димо свиваше устни:
— Лъжеш се, Ваньо, лъжеш се. Ще видиш как Ганчовските ще използуват това… Ще дигнат един шум, та ще ни заглушат… Сега и властта ще вземе негова страна, общината ще се свие. И… ще замажат работата за мерата…
Димо беше прав: в някои пловдивски вестници имаше вече съобщения за нападението. В един следобеден вестник пишеше, че нападението върху известния общественик и бивш народен представител Георги Ганчовски било организирано от неговите политически противници…
— Общественик! — косеше се Иван. — Разбойник, какъв общественик е той. — И като смачка вестника, захвърли го и изпсува.
Всяко чудо за три дни. След една седмица хората забравиха за нападението, отплеснаха се в работа, в разговори и грижи за къщните дреболии, в приказки за външната политика…
Една сутрин Иван стягаше колата, тъкмяха се да идат на Кабатината, та да посъберат малко царевични стъбла за горене. Пари за въглища нямаше, пък и дървата трябваше да се пестят и за идната година: нямаха във всяка нива брястове за копане… „Ще ги съберем, защо да ги не съберем — казваше старата. — Хем, като ореш, няма да ти се препречват, хем ще си помогнем за зимата.“
Слънцето измиташе вече тънката мъгла, когато на пътната врата се потропа. Иван се обърна. Кучето се стрелна и рошавата глава на Алекси разсилния се скри.
Иван излезе, постоя вън и се върна смутен.
— Викат ме в общината — рече той.
— Защо те викат? — изгледа го плахо старата.
— Не знам. Кметът казал още сега да ида.
— Да им се не види и общината, и намерата! — развика се старата. — Не оставят хората да си гледат работата, те си хайлазуват по цял ден, та си мислят, че всички са като тях… Защо го викате бре, Алекси?
— Отде да знам! — сви лукаво рамене разсилният.
— Да не са дошли нещо от града? — подпитваше тя и го гледаше в очите…
— А, от града! Няма такова нещо!… Ако е от града, нали щях да ви кажа… Кметът го вика, ама защо го вика, не ми каза…
Алекси знаеше всичко. Преди малко той отведе в общината Димо Стойков и го замандали в избата. Иван си мислеше, че Алекси няма да го лъже, защото, когато оная година, след общинския избор, в селото беше се пръснало, че Минчо ще стане кмет, той всеки ден се отбиваше у тях, усукваше се около Минча и му разправяше всичко, което ставаше в общината. Но още щом разтуриха партиите, Алекси изведнъж се наду, стана груб и мълчалив.
— Чакай да си взема каскета — рече Иван и тръгна към къщи. Старата го настигна.
— Хем да не сте забъркали някоя каша? — подвита тя, премаляла от страх.
— Нищо няма! — сопна се Иван, но тя долови, че гласът му звучеше несигурно, а и лицето му изведнъж беше се променило.
— Знам ви аз нищото! — изохка старата и се замисли. Тя се досещаше, че работата не е много чиста, и студени тръпки полазиха ситно-ситно по гърба й.
Колата беше наредена, Петето беше се завило с ямурлука и стискаше остена. Тошка шеташе из къщи, старата точеше вода, за да напои воловете. Чакаха да се върне Иван и да тръгнат. Старата поглеждаше често-често към пътната врата, трепкаше при всеки шум, при всеки звук. По пътя минаваха хора, отминаваха, чуваха се откъслечни разговори, поздрави, но нито един не натисна ключалката, нито един не се отби у тях. „Не е добра тая работа, не е добра…“ — мислеше си старата. Окуражаваха я само думите на Алекса, че не го търсели от града, но това бавене я плашеше. „Ама ще го пуснат, щом го вика кметът“ — даваше си кураж тя. Друго щеше да е, ако от града беше се домъкнал някой стражарин… Тогава нямаше да има съмнение, че ще го карат там. Но щом от града не е дошъл никой…