— Бабо, хайде ма! — извика нетърпеливо Петето.
— Сега, баби, сега.
— Хайде! Къде отиде чичо?
— Излезе по работа.
— Еее, все по работа! Кога ще дойде?
— След малко.
Петето се сви в ямурлука, подпря главичката си на капрата и се загледа към улицата. Чакаше да тропне вратата и малките му живи очички шареха ококорени.
— Хайде ма, бабо! — повтори то нетърпеливо.
— Сега, баби, сега — успокои го пак баба му и този път гласът й трепна неуверено, на плач. Слънцето се беше поиздигнало вече, от мъглата нямаше никаква диря. Денят пламна, небето, хладно, но бистро, се отвори като синьо детско око. Кокошките се разшетаха по двора и на хармана, по пътя скрибуцаха коли и колесарки. Хората бързаха на ниви, на ливади, на воденици. Тичаха да си свършат работата, да се наредят за зимата. Есента беше спокойна и хубава, но всеки ден можеше да завали, да застуди, да падне сняг.
Една горчива буца легна в гърдите на старата, притисна сърцето й. Иван още се бавеше, а това вече не беше на добро. Ами ако го задържат? Ами ако им вържат ръцете? Кой ще им гледа работата? Кой ще търчи по къра?… Наистина, от сеитбата малко им остана, но само сеитбата ли беше? Ако го задържат за по-дълго време, нали ще дойде пролет, нали ще трябва да се оре, да се жъне, да се вършее?… Старата закърши ръце: „Божичко, още ли съм имала да тегля, още ли по ниви ще се влача, още ли мъжка работа ще работя?… Излъга ме Алекса, да го чумата порази макар! Излъга ме като дърт циганин…“
— Бабо, хайде ма! — проплака Петето.
— Ох, дано ме бабици хванат, дето съм се родила на този свят само да се мъча и да тегля! — преви се тя и започна да си опъва шамията. — Все на нас гледат да напакостят, все в нас им очите, дано слепи ослепеят макар!…
Вратата се хлопна, влезе Вела и тръгна бързо към колата, кучето джавна, но дали защото видя, че е жена, или защото старата го нахока, но то подви опашка, връцна се настрана и се мушна под навесчето.
— Ох, мари, како — рече Вела, като се спря пред колата и сложи длани на кръста, — с широко сърце си, мари, седиш си тука и си гледаш работата…
— Какво! — изтръпна старата. — Какво е станало?
— Ами занеси му някоя дреха, ще ги карат града…
Старата занемя. Тя се помъчи да продума, но челюстите й се схванаха. „В града… лошо ще да е“ — мина й само през ума.
— Затворили ги в избата, не ми дадоха две думи да продумам с Дима… То голяма работа, викам, чунким на кмета кабриолета са откраднали…
— Кога ще ги карат? — попита с отпаднал глас старата.
— Скоро… Приказваха си там…
— Кои са задържани?
— Само Димо и Иван.
— Булка! — подвикна с още по-отпаднал глас старата. — Събери в шарената торба за ядене… Ох! Дано им се не види и управията, и намерата… Няма да ни оставят на мира, дано в гробищата мирясат макар… Е, ами защо ги задържат, а? Пита ли ги?
— Питах ги, ама не казват — отвърна ядосано Вела. — Кажете, виках, барем да знам…
Тошка домъкна дълбока шарена торба, натъпкана с хляб и други сухоежбини, закачи я на рамото на свекърва си, сетне метна на рамото й едно чердже, смъкна коравия ямурлук от гърба на Петето, дигна и него и го прехвърли на ръката й.
— Дай ми си го, студено е! — ревна Петето и замаха заканително с остена.
— Мълчи, баби, мълчи, за чича ти е… Ей сегичка ще се върна и ще ти го донеса пак — успокои го старата, изпъшка дълбоко и се потътри като мравка към вратнята.
В общината имаше оживление. Пъдари, пазванти, разсилни и други прислужници минаваха важни и мълчаливи и като че ли не виждаха двете угрижени жени. Ако някоя от тях ги запиташе за нещо, отговаряха късо, отрицателно или просто дигаха рамене, без да си отворят устата. Храната и дрехите предадоха на задържаните, но защо ги задържаха, щяха ли да ги карат в града и кога, за това не искаха да кажат. Двете жени понечиха да се явят пред кмета, но той не ги прие. Вела се ядоса, развика се, започна да им кълне всичко живо в дворовете.
— Немой така мари, булка — задърпа я страхливо старата. — У вас си ги кълни, колкото искаш, ама тук с хубавото карай… В ръцете им сме… с хубавото, с хубавото, църве дано ги смелят макар…