— С хубавото! — викаше Вела. — Ние защото все с хубавото караме, та хубаво няма да ни оставят да видим… Да ми кажат барем защо го запират, та да знам… Неми ли са, чума дано ги занемее… В града ли ще ги водят, по-далеч ли, да кажат… Димо отива със стотина лева…
— То харно пак, че има и толкова. Наш Ваньо няма стотинка… И няма откъде да се вземе…
От общината излезе един стражар и се разгледа. Двете жени се спуснаха към него.
— А брей, момче! Стражарче! Искаме да те попитаме нещо! — извика старата.
— Зап’вейте! — обърна се стражарят, тракна с токовете на ботушите си и отдаде чест.
— Ти ли ще ги караш в града, а? — избърза Вела.
— Кои?
— Нашите де, дето са задържани…
— Тия, арестантите ли? Тъй вярно! — И стражарят пак чукна токовете на тежките си ботуши.
— Ами защо ще ги караш бре, синко? — проплака старата. — Ами ние райетата сме си оставили…
— Заповед — сви рамене стражарят.
— Ами защо ще ги караш, а?
— Съвсем не знам.
— Знаеш, ама не искаш да кажеш — стрелна го недружелюбно Вела.
— Вашите запират, па щом вие не знаете, аз откъде ще знам! — отвърна малко обиден стражарят и си влезе в общината. Жените изгледаха широкия му гръб, спогледаха се безнадеждно и клюмнаха сред пътя.
— Ох, дано ги охтика изтръшка! — кълнеше тихичко старата. — Дано в черната потънат, дано децата им в тюрми да изгният, та през решетки да ги гледат, никакви да се не видят макар…
За пръв път от смъртта на Минча старата забрави за Тошка, за делбата, за имота. Един страх и една мисъл бяха я сковали: Иван! Защо го задържат? Дълго ли ще стои затворен? Дали няма да го пребият, дали няма да й го погубят?… Ами ако го осъдят, па го турят да лежи пет-шест години? Господи! Ще си умре от мъка, очите й ще изтекат от плач. Когато бяха двамина, пак по-леко се понасяше. Но сега?… Кой ще оре? Кой ще връзва снопи? Кой ще гледа добитъка?… Ще се затвори самичка вкъщи, ще закукува като кукувица, ще остане за приказ на хората… Тя се видя в приведената запустяла къща като вещица и страх скова сърцето й. Сама! Без никого и без Петето… Ох, нека затворят нея вместо него, по-добре ще й е там, по-леко ще прекара… Така ли е мислила тя, това ли е чакала на стари години?
— Щом ще ги карат в града, трябва и ние да идем — продума Вела.
— Да идем, булка, защо да не идем — проплака старата. — То няма да им помогне, като идем, ама… То тук у нас си, дето се вика, та пак не можем с нищо да им помогнем, та там ли… Ама като си рекла да идем, да идем.
— Ще се оплачем на съдията — рече важно Вела. — Барем да ги не бият нещо… Мене от това най-много ме е страх…
— Ох, ти всякъде можеш да идеш, има кой и къщата да ти гледа, и нивите ти да реди… пък и пари може да си имате… Ами аз, сестро, аз?
Вела помълча, па току се извърна:
— Ами… за пари, како, мога да ти дам десетина лева… Ние продадохме някое кило кимион, ама къща като ламя, хвръкнаха още до вечерта… Пък колкото бяха останали, взе ги Димо…
— Дай ми, ако имаш — помоли се старата, — пък сетне ще ти ги връщам. То дошло да се харчи, от гола душа да се дели…
— Ако е само до града, пак ще прекараме криво-ляво, ама ако ги дигнат за по-надалече, тогава.
Двете жени се погледнаха тревожно.
За по-далечно пътуване не бяха мислили.
21
Чак когато го заключиха отвън, Иван разбра, че работата е сериозна и че скорошно излизане няма да има. Той постоя до вратата, притърка се край стената, разтри очите си, вторачи се и пристъпи към дъното.
— Ела, ела, ще свикнеш — обади се някой.
— Батьо Димо, ти ли си? — хвърли се радостно Иван. Никога Димо не беше му изглеждал толкова свой. Кураж бликна в сърцето му, тежкото отчаяние се притъпи за миг.
— Други има ли задържани? — попита Димо.
— Не знам. Не видях.
— Казаха ли ти защо те задържат?
— Нищо не ми казаха. Ами на тебе?
— И на мене не ми казаха. Домъкна се Алекси рано, рано, ела, каже, кметът те вика за малко.
— И мене така ме излъга.
— А бе то пак кметът ни вика — усмихна се Димо, — ама защо ни вика, там е цялата работа…
— Сигурно ще ни карат в града.
— Откъде знаеш? — погледна го тревожно Димо.
— Май… мярна ми се една стражарска фуражка през двора.
— Виж, това не е хубаво — заклати глава Димо. — Ако ни замъкнат там…
Димо не се доизказа, но Иван разбра. Уплаха и тревога изцедиха кръвта от лицето му. Мисли, една от друга по-страшни, се преплетоха в главата му. Страх го беше да го не бият, да го не разкарват от град на град, да го не хвърлят в затвора. И колкото по мислеше за това, толкова по се плашеше. „В краен случай — убеждаваше се сам — по е харно да ми метнат един бой и да ме пуснат, отколкото да ме затворят за няколко години…“