— Тебе няма да те питат, тебе ще те галят с кокоше перо — сопна се малко обидено Иван.
— Мокър от дъжд се не бои — отвърна все така усмихнат Димо. — Минал съм по тези пътища.
— Аз пък сега ще мина — рече хем шеговито, хем троснато Иван. Яд наля сърцето му, стори му се, че Димо гледа на него като на дете, като на страхопъзльо. Иван стисна челюсти, дръпна се на предишното си място и се облегна… И с право го подмята Димо: много бързо му се додея… Но ще види той, ще види…
Димо стана, поразходи се полекичка насам-нататък, спря до Ивана и клекна.
— Слушай — обърна се той строго и сериозно.
Иван се наостри. И в тишината на полутъмната изба потекоха топли напътствени думи…
22
Привечер двете жени влязоха в града. Пред тях, на стотина разкрача, вървяха арестуваните. Те поискаха да пътуват заедно, но стражарят не позволи.
— Не може… отговорност — сви той вежди. — Да бяхте попитали кмета…
Пред околийското управление жените дълго време се въртяха, разпитваха се една друга, чудеха се какво да правят. Най-сетне Вела се дръпна:
— Пък какво, като попитам мари, како… Затварят мъжа ми за нищо и аз да ги гледам… Хайде!
— Ами ако ни се скарат? — гледаше я плахо Марьола. — Нали сватиният Марийкин Димитър служи тука… Да попитаме него, вътрешен човек е, той по ще знае…
— Какво знае Димитър… Ако ще ходим, право при началника ще идем.
Между казармата и канцелариите постоянно сновяха стражари, чиновници, арестанти. Носеха хлябове, канчета, баки. Жените стояха до желязната ограда и чакаха. Към тях поглеждаха от двора, но никой не се спираше, никой не се приближаваше да ги попита какво искат и кого търсят. Жените все се канеха да извикат някого, но докато се наканят, стражарите минаваха и заминаваха. Най-сетне зад тях спря един шишкав старши, изгледа ги някак горделиво и попита:
— Какво чакате?
— Задържани имаме… на мене мъжът, пък на нея синът — отвърна Вела, смутена от ненадейната поява на старшията.
— Искаме да идем при началника… да му се помолим — окопити се старата и го загледа покорно.
Старшият помълча важно, погледна предпазливо Вела, реши нещо и дигна глава:
— Защо ви е началникът, какво ще го молите?
— Да ни каже само… защо ги задържат и ще ги държат ли много…
— Кои са те? Да не са ония по убийството на Георги Ганчовски?
Двете жени изтръпнаха и се спогледаха.
— Те са де — рече глухо старата и преглътна гъстата си плюнка. — Ама… нали Ганчовският си е жив?
— Жив е де… Така се казва — кимна успокоително старшият.
— Че него друг го трепа, защо влачат нашите? — окопити се Вела. — Или каквото стане в селото, все ние, все на нас…
— Не знам — дигна рамене старшията. — Искат ги под стража от Пловдив… Следователят ги иска — поясни той.
Жените отмаляха. Следователят… До този момент те вярваха, че всичко ще свърши тук, в града… И сега…
— Ами защо?… Те какво са криви?… — изплака старата.
— Няма нищо страшно — рече съчувствено старшията. — Ще ги разпитат и… ще ги пуснат… Ганчовски е посочил и тях, уж че и те са го нападнали… Няма нищо, няма да ги задържат… аз познавам работата…
Той натърти, че познава работата, но жените и без това си отдъхнаха: те знаеха, че Иван и Димо не са замесени в тази разправия.
— Ами защо тях… нали Мангалчето го трепа? — попита пак старата.
— Кавга някаква имали… Ганчовски още тук каза, че вашите са насъскали това… Мангалчето… — Старшията погледна пак Вела и приглади мустака си.
— Насъскали!… Насъскали! — започна да си приказва като унесена старата. — Той сам си го подскокороса, че сега другите му криви… Защо му заграби нивицата, а?
Старшията сви рамене, усмихна се и като се поклони леко, повече към Вела, отколкото към старата, рече:
— Пък началникът не е в управлението… Ако искате, елате утре сутринта. — И влезе в двора.
И чак сега старата изтръпна и прехапа устните си. Тя си спомни, че Мангалчето идва у тях и че се разправяха с Ивана. „Да му е казал нещо Иван? — попита се тя плахо и тутакси отвърна: — Какво ще му каже! Каза му да го съди, със съд да си търси нивата… Това му каза…“ И тя беше там, когато Иван му разправяше да иде при адвокатин, с ушите си го чу.
Тя се успокои, но само за миг. „Дали това Мангалче, никакво да се не види макар, дали то, Господ да го порази, не се е разприказвало нещо, като са взели да го питат, дали не е замесило и Ивана?… Сигурно е приказвало, инак нямаше да ги търсят… Ама защо толкова късно ги викат? Ако е разказвало, то още тогава е разказвало…“
Старата пак започна да си дава кураж. И заклати заканително глава: „Душманска работа е, дано душмани кръвчицата им изпият! Мъчат се в тюрмето да го вкарат, Господ в гробищата да ги вкара макар!…“