— Сега? — попита Вела.
— Не знам — трепна старата и се огледа наоколо. По двора на околийското управление не се мяркаха вече нито стражари, нито чиновници, нито арестанти.
— Да чакаме ли още, или да не чакаме? — попита пак Вела.
— Няма какво да чакаме.
— И аз така викам…
— Или да почакаме, а? — спря се нерешително старата. — Да бяхме потърсили сватиния Марийкин Димитър.
— Пък да почакаме — спря се и Вела.
— Хайде, хайде — посочи с ръка старата. — То каквото ни трябваше, научихме го. Димитър какво ще ни каже? Ами мръкна се, трябва да видим къде ще спим.
— Аз имам свои хора тука — сви устни Вела. — Гочо, лелиния Маламин син, ама не го знам къде живее…
— Ами ще попитаме, белким някой ни каже… То градът не е кой знае колкав и тук хората се знаят, както на село…
— Е, хайде да попитаме — съгласи се Вела.
Двете жени изгледаха околийското управление, като че искаха да се простят със задържаните, притиснаха още по-силно вързопчетата си и тръгнаха напосоки. Смрачи се. През задимените прозорци на кафенетата се виждаха купчина хора, от кръчмите Политаше шум, носеше се лек дъх на кебапчета и печени скумрии. Магазините още светеха, но рядко някой влизаше в тях. Жените минаха няколко пъти по главната улица, зазяпани във витрините, в светлините, в редките електрически фенери. На село по това време беше глухо и тъмно, чуваше се тук-таме само тропот на коли и дрезгав кучешки лай. За двете жени това беше нов свят, пълен с невиждани и неподозирани неща. Мъждивото електрическо осветление на малкото околийско градче им изглеждаше като някакъв изкуствен слънчев ден! И толкова много народ из улиците и кафенетата през един делничен ден?…
— Боже, Боже, какво ли знаем ние! — рече захласната Марьола.
— Ами ние, како, знаем само да работим и да се мъчим като грешни дяволи — отвърна пламенно Вела, загледана в една нова, хубаво уредена витрина. И тук какво е? Нищо! Ти в Пловдив да идеш, та да видиш какви неща и какви чудесии са.
— То защо всеки гледа в града да се хване — врътна глава старата. — Лек живот, хлябът лесно излиза…
— Виж ги — и Вела посочи с пръст един магазин, — курдисали се като паяци и чакат…
И край шума, край светлините, край замайващите нови впечатления се промъкваше тревожната мисъл за пренощуването. Те спряха един старичък човечец с поизтъркани градски дрехи и го попитаха не знае ли къде седи Гочо, Гочо Терзистоянов.
Човекът помисли, помисли, усмихна се съжалително и си тръгна: не познавал такъв човек в града. Спряха едно момче с престилка. Момчето бързаше много, но се спря и започна да повтаря:
— Гочо? Гочо?… Кой Гочо? Как се казва… Терзистоянов?… Гочо Терзистоянов?… Какво работи, знаете ли?
Жените се спогледаха.
— Не е тукашен — рече Вела. — Пренесоха се след войната. Има син по железниците…
Момчето сви рамене.
— Терзистояновци в града няма, не познавам такива хора. Млад ли е, стар ли е?
— Стар е, стар е — обнадежди се Вела. — Има над педесе…
— Не знам, не го познавам — усмихна се съжалително момчето, остави ги и забърза.
И за пръв път, откак бяха заскитали из града, двете жени се спогледаха плахо. Къде щяха да идат? Как щяха да прекарат студената и дълга нощ? И двете си помислиха: да потропат на някоя врата, да потърсят някое по-сухо и по-затулено място. Но си замълчаха. Знаеха си, нямаше да ги приемат, щяха да ги нахокат като просякини… Ех, да беше на село… Там всеки ще ти даде една стряха и една рогозка… Една рогозка само, колкото да не са на голата земя… Да имаха пари, щяха да се приберат в някой хан. Ала не им останаха. С голяма мъка и търчане събраха всичко сто и шестдесет лева. Сто лева взе Димо, петдесет лева взе Иван и десет останаха у Вела. Старата искаше и тях да им дадат, но Вела се спря. „И на нас могат да ни потрябват за нещо, како, в града няма кой да те погледне!…“ Старата видя сега, че наистина няма кой да ги погледне, та трепереше от уплаха и лек студ. Но продължаваше да зяпа, захласната в големите светли прозорци и в блесналите витрини. Познаваше тя града, добре го познаваше, много пъти беше идвала, но все на пазари и на панаири. Сега светлините я замаяха, шумът и движението през един работен ден я поразиха… Струваше й се, че целият град скита из улиците и че никой не мисли да се прибира. Тя гледаше, като да беше попаднала в друг свят, чудноват, неподозиран, непознат…
— Боже, Боже, защо ли живеем и ние! — шушнеше си старата. И тя би се радвала, че е открила този нов свят, ако в сърцето й не бяха се свили страхът и грижата за Ивана…