Вела попита още трима души. Но и те не можаха да й кажат нещо за Гоча Терзистоянов. В града имаше преселен и друг човек от тяхното село, един богат търговец — къщата му беше на най-личното място. Но за него и не помисляха. Ако потропат на портата му, белким нямаше да ги изпъди. Но не им се ходеше там, не бяха те за неговата къща, нито къщата му беше за тях… Като чуеше само кои са и за какво са дошли…
Вела все още се надяваше да намерят къщата на далечния роднина. И постоянно се оглеждаше: не искаше да пита кого да е, гледаше да е някои по-добър, по-услужлив човек.
Те скитаха дълго, умориха се от гледане, отмаляха от глад. Искаше им се да поседнат някъде и да похапнат малко, но все се надяваха, че някой ще ги упъти, ще ги прибере. Главната улица започна да затихва полека-лека, светлините в магазините угасваха. Студени ролетки и почернели кепенци скриваха една по една бляскавите примамливи витрини. Най-сетне Вела се престраши, спря един посивял, бедно облечен мъж и го попита тукашен ли е.
— Тукашен съм — отвърна той и ги изгледа учуден.
— Търсим един свой човек. Гочо се казва. Гочо Терзистоянов, ама не можаха да пи кажат къде живее — подхвана Вела. — Тук трябва инак да се казва, а то… градът не е кой знае колкав… Та… — запъна се Вела — ако и вие не го знаете къде седи, не може ли да прекараме у вас… някоя сушинка там… не сме дошли от хубаво.
Старата стоеше до нея и гледаше непознатия човек с трепет: ще ги прибере ли, или ще ги нахока?
— Не може… няма къде, няма място — отказа смутено човекът, изгледа ги подозрително и си тръгна. Но като направи три разкрача, обърна се и посочи: — Идете на гарата… в чакалнята…
Жените се погледнаха само и нищо не отвърнаха. Отказът му много ги огорчи. Колко цигани, колко даалии, колко просяци са пренощували у дома им — на хармана, в плевнята, под сайванта… А тях… И как не им дойде на ум, когато тръгнаха, че ще трябва да преспят тук?… Щяха да попитат за някой познат, щяха отрано да се наговорят… Ето че сега останаха на улицата… В душите на двете жени тежеше неизразима обида, мъчителна горчилка свиваше сърцата им. Не им се щеше да приказват за този отказ, нямаха думи да си изкажат болката. „Знаех си и пак попитах“ — упрекваше се Вела. Сега градецът й се виждаше още по-студен и по-безсърдечен. Старата пак се заканваше: „Нека тия граждани да ни дойдат в двора, та и аз да ги науча… На нас аслъ това ни се пада: като ни се домъкнат, чудим се как да ги посрещнем…“
— Да идем ли на гарата? — попита Вела.
— Ами да идем.
Когато отидоха там, някакъв влак току-що беше заминал. Хората се пръскаха вече на разни страни, един чиновник с червена фуражка все още се мотаеше по перона. Жените дълго гледаха дървеното станционно здание, часовника, помпата, слушаха някакви отмерени удари от апаратната стая и се споглеждаха. Да влязат ли в чакалнята, или да се махнат, докато не са ги изпъдили? Те се питаха с погледи и нищо не можаха да решат. Чакалнята беше празна, да имаше поне един човек, щяха и те да се сгушат там… А тъй, страхуваха се да не ги изпъдят. Но и вън не можеше да се стои…
— Пък да влезем! — рече най-сетне Вела и го рече повече за кураж на себе си, отколкото да покани Марьола.
Чакалнята беше нечиста и опушена, още миришеше на тютюн, на пот и на нещо друго, което не можеше да се определи. Но двете жени нищо не усетиха, те почувствуваха само завета, топлината и удобната дървена пейка. И потреперваха от страх, че може да ги изпъдят и оттук. Тогава ще трябва да се свият до някоя стена и цяла нощ да мръзнат…
Те се сгушиха на пейката, опряха се на вързопчетата си и се замислиха. Бяха гладни, но се страхуваха да си изкарат провизиите. Не знаеха дали някой нямаше да се вмъкне и да ги нахока, задето правят боклук…
В чакалнята влезе един от преносвачите, млад мъж с измачкана шарена куртка и килната омацана фуражка с остъргана кокарда, тупна с крак и ги изгледа. Жените трепнаха плахо, размърдаха се, готови всеки момент да си приберат вързопчетата и да се измъкнат навън.
— Вие накъде? — попита меко преносвачът. — До Пловдив ли?
— До Пловдив — отвърна напосоки Вела, без да мисли.
— Бързият влак замина, ще чакате утре сутринта.
— Ами ще чакаме, това ни е работата — съвзе се тя.
— По каква работа? На доктор ли?
— Не сме на доктор… по едно дело сме…
— Аха! — Преносвачът помълча. — Ще има време… ще сварите…
Той тупна пак с крак, завъртя се, огледа се и излезе. Жените си отдъхнаха. Значи, може цяла нощ да прекарат тук на сушина…
Рано на другия ден се изправиха пак пред околийското управление. Между канцелариите и казармата пак минаваха стражари и арестанти и пак никой не им обръщаше внимание. Когато слънцето беше се издигнало вече, един цивилен спря при тях.