— Кого чакате? — попита той малко троснато.
— Задържани имаме… ще ги водят в Пловдив при следователя — отвърна изплашена Вела.
— Кои? Откъде са?
— Двамина, дето за Ганчовски ги набеждат…
— А! Те заминаха снощи.
— Къде? — попита като пресечена Вела.
— В Пловдив — отвърна сухо цивилният и влезе в околийското управление. Жените стояха като гръмнати и не сваляха очи от него. Той мина край няколко стражари, които лъскаха ботушите си до кладенеца, и се отправи към канцелариите. Трябва да беше някой големец, защото всички му заставаха мирно и го гледаха право в очите…
23
След десетина дни арестуваните се завърнаха. Работата се разбра: някои видели, когато Мангалчето ходил у Иванови, похвалили се след нападението, разнесло се из селото, та стигнало и до ушите на ранения. Той и без туй разправял, че хората около Ивана и Дима са му наредили тази работа, но нямал доказателства. Димо пък сам се похвалил, че Диню е ходил при него да се допитва какво да прави за нивата. При следствието Ганчовски посочил Ивана и Дима като интелектуални убийци. Искал, каквото и да стане, но да ги вкара в затвора. Дори бил готов да прости на Мангалчето — така се разправяше из селото. Платил на най-големите адвокати в Пловдив да уредят тази работа. И те се запретнали. Редили, кроили, само едно не могли да наредят: Мангалчето не искал да признае, че те, Димо и Иван, са го накарали да убие Ганчовски. При следствието Иван и Димо си признали всичко, както си било, показанията им съвпаднали с показанията на Диню и работата се свършила.
Нямало какво да се прави, освободили ги.
— Господ да го поживи това Мангалче! — благославяше старата. — Пак човек излезе… А то инак една думица само да беше продумал, и щяхте да си идете за правата правдина…
— Не една, половина думица само да кажеше, и щяхме да идем в пандиза… И щяхме да чакаме да се гледа делото, та да се оправдаваме… Ама честно излезе момчето — хвалеше го Иван.
— Честно! — ядосваше се Димо. — На цяло село работата развали.
— Защо? Каква работа е развалил? — погледна го учуден Иван.
— Такава, на!… Ще кажат сега, че е опасно да се свикват събрания за мерата и прочее, и прочее… Ще му найдат там цаката… За тия работи са майстори… Пък Ганчовски е добре и с околийския, и с кмета… чак и министрите му са приятели… Ще забранят събранието, пък общината не ще посмее да го даде в съд…
— Как няма да го даде в съд? — опули се Иван. — Делото нали е заведено?
— Никакво дело не е заведено още. Пък и дали след тази работа ще се заведе, един Господ знае… Казват, искали са само ревизия на търга, ама каква ревизия, защо тая ревизия, не мога да ти кажа… Старият кмет беше подхванал работата, ама Ганчовски скоро му даде гърмелите. Този, види се, не смее много-много да си надига главата… Не събранието щяхме да видим докъде е докарано всичко…
— Пак ще видим.
— Няма скоро да го видим — отвърна остро Димо, като че Иван беше виновен за това.
Димо излезе прав. Събранието беше забранено, пък и селяните се бяха поизплашили. Пазвантите станаха много строги, нощем обикаляха все около къщите на Ганчовските противници, гонеха момците по седенките, заканваха се. Еле Петко Матрака беше надигнал глава, ходеше като бесен из селото. Една вечер се опитаха да задържат Илия Вълюолов, но Илия не им се даде. Пък и не искаха да се закачат с него: Илия мъчно забравяше обидите, а вземеше ли някого на зъб, все нещо лошо щеше да му се случи. Една нощ пазвантите хванаха две момчета, които ходеха с Ивана и Васил Пеев, затвориха ги в общинската изба, поступаха ги и на сутринта ги освободиха. Двама от пазвантите не искаха да се смразяват с хората и главно не искаха да станат маши на Ганчовските, опираха се, когато Матрака разпореждаше да се направи някъде някоя пакост. Уволниха ги.
Иван кипеше от яд. Той искаше да причака някоя вечер Матрака и да му свети маслото. Димо научи за това от Младена и го възпря.
Откак беше се върнал от Пловдив, Иван беше станал много наперен. Дните, прекарани в участъка, срещите с разни арестанти, благополучното завършване на следствието, всичко това му вдъхна кураж и гордост. За тях Ганчовски хвана най-големите адвокати и пак нищо не можа да им направи. Пък и арестът не бил толкова страшен, колкото му изглеждаше, преди да беше го опитал. От батя си и другарите му той беше слушал само страшни работи. Пък то не било така. Наистина, него и с пръст не го засегнаха, но сега вече Иван не се плашеше и от бой. Дали щеше да издържи, за това нищо не можеше да каже, но все му се струваше, че не е толкова страшно, колкото искаха да го изкарат ония, дето бяха минали оттам. „Като стисна веднъж зъбите…“ — заканваше се Иван.