В ареста той научи повече, отколкото през целия си живот в селото. Струваше му се, че се е завърнал от някаква далечна и непозната страна. Вкъщи не му се стоеше, постоянно скиташе от кафене в кафене, от кръчмарница в кръчмарница и само чакаше да го заприказват за арестуването му и за следствието. И докато по-напред бягаше и се криеше от другарите си, сега сам ги търсеше, даваше команди, разпореждаше, мъмреше ги. Пък и те започнаха да го гледат с по-други очи: за тях той беше герой. А хората само за това приказваха. Освобождаването на Ивана и Дима се схвана като победа над силния и богат Ганчовски. Времето беше застудяло и кърската работа беше се привършила, та кафенетата и кръчмарниците вече гъмжаха от народ. Най-много приказваха и спореха за това, дали Германия ще нападне Русия и ако я нападне, ще може ли да я бие. С кого ще иде Англия, щом като Франция тръгва с Русия, на коя страна държи Америка и дали ще се намеси в една нова война. Приказваха и за Япония, и за Китай, и за всички малки и големи държави. И тъкмо когато някой заявяваше непоколебимо, че Япония ще яде пердаха от Русия, кой знае защо, разговорът отскачаше като някоя топка към нападението върху Георги Ганчовски и задържането на Дима и на Ивана. Тук вече всички знаеха, всички бързаха да се изкажат. И всички стигаха до Мангалчето. Едни разправяха, че ще го осъдят много тежко, можело дори да му метнат въжето. Ганчовски бил силен, пари щял да пръсне той, свидетели щял да подкупи, но нямало да го остави така. Особено след като то отказало да потвърди, че други са го накарали да го нападне. Които бяха минали през затворите, тълкуваха законите. Други твърдяха и дори искаха да се хванат на бас, че макар и нападението да е предумишлено, щом няма убийство, ще го осъдят най-много на десетина години. Па помилвания, па туй, па онуй и, виж, след три-четири години ще си излезе здрав и читав. В кооперацията работата стигна до бой. И сигурно щяха да се счепкат, ако в най-голямата разправия не беше влязъл Димо Стойков. Димо обясни, че повече от три-четири години няма да го осъдят. Всички замлъкнаха.
— Мангалчето — разправяше той — не е толкова глупав, колкото си го мислите. Пред следователя той държеше на едно: че си стоял в кафенето и си мислел как ще живее, как ще си храни децата след заграбването на нивата му. И като видял да минава Ганчовски, притъмняло му пред очите, грабнал брадвата на Мандя и се измъкнал навън. Значи, непредумишлено, а един вид в раздразнено състояние…
В кафенето настана дълбоко мълчание.
— Така е — потвърди Димо.
— Няма да му помогне това, дето го разправяш — обади се Теню Парапанката, един от чалтикчиите на Ганчовски.
— Ще му помогне, ще му помогне — обърна се троснато Димо. — Пък като му се пишем едни свидетели и като докажем, че не само нивата му, ами че цялото село е ограбил, да видим как ще се свърши само с две-три години…
— Ще се свърши — закани се неопределено Парапанката, наведе се и плювна безшумно на пода.
Това, дето Ганчовски не можа да тикне в затвора Дима и Ивана, всички го смятаха за успех на Мангалчето. Значи, Ганчовски не е бил толкова силен, колкото се смяташе — заключиха си селяните. Ако той наистина беше приятел и с адвокати, и със съдии, както неговите хора уверяваха, нямаше да ги пуснат. Пък както разправяше Димо, и Мангалчето добре беше си опекло работата. И селяните цъкаха съжалително само за това, че брадвата му се изкривила към рамото…
Дните минаваха, Иван все повече започваше да се навърта вкъщи, грижите за зимата го поглъщаха. Трябваше да се смеле повечко брашно, да се нацепи брястът, да се поправят дуварите и плетищата, да се постегне покривът на плевнята. Пари за дюлгери нямаше, трябваше всичко сам да си направи. Пък и не само за дюлгери. Трябваха пари и за толкова други работи. Детето нямаше нито обуща, нито палтенце, Тошка беше оголяла, за вкъщи трябваха сума други работи, пък и старата всеки ден го дрънкаше по за пет, по за десет лева и все за някакви незнайни харчове… Трябвало да се купи боя, трябвало да се купи сапун, фитилца за кандилото, макара, ширити, копчета…
— Е, нямат ли край тези женски пазарлъци! — мърмореше Иван.
— Хайде, ела ти гледай къщата, пък аз ще отида да си люшкам краката по кафенетата! — отвръщаше сърдито старата. — Утре ще речеш: дай риза, дай гащи! Ти мене питаш ли ме откъде ще ги взема аз?…
— Ти дребните харчове ги остави, ами сега, като ни натисне бирникът, с него какво ще правим? — гледаше я Иван. — Този път няма да ни подмине.
— Нека ми вземе душата!