— Душата ти няма да вземе, ама партакешите ти ще събере…
— Ще си ги навира на главата…
— Ба, веялката ще хване някой лев, не бои се.
— Ами какво да правим? — изгледа го отчаяна старата. — Трябва телето да продадем!… Ох, пусто наше тегло, пуста наша мъка!…
— По-добре ние да си го продадем… Ако ние не го продадем, той ще ни го продаде.
По пет пъти на ден Иван правеше сметка на житото. Дадоха на пазванти, на пъдари, на разсилни, на говедари, царевицата се свърши, не остана за ярма на добитъка. Ако отдели само една крина ечемик, то ще е вече от гърлото на воловете. Пък нали идеше пролет, нали на тях чакаха! Ако воловете паднат, с какво ще работят?…
Всичко, каквото можеше да се отдели за продан, отделиха го, пък нито една по-едра работа не си свършиха. Колкото пари взеха, отидоха още като се показа есента. От Ореховчетата взеха зеле и на тях ще отделят някоя крина жито. Тошка загатна, че на туршията оцетът бил малко. Ето, и за това ще идат десетина лева. Ако туршията им се развали, какво ще сложат на софрата? Старата няма обуща, като се разкаля малко, не може до пътя да излезе. Тя не правеше дума да й се купува нещо, но Иван виждаше, че така не може да върви.
— Да има някоя работа, ще се хвана, ама няма — кривеше той глава.
— Опустяло макар! — проклинаше старата. — Едно време и на чакъл ходеха, и в града работа се намираше, пък след войната и по селата бяха открити тютюневи складове. Тейко ти, Бог да го прости, като я опетла една година, ходи чак в Балкана на железницата да работи. По два лева на ден му плащаха. Два месена работи, деведесе лева донесе. Ама деведесе лева тогава бяха много пари…
— Едно време си било за едно време — рече сърдито Иван — Ти ми кажи сега какво да правим!
— Казала съм ти, ама ти не ме слушаш — подхвана наставнически тя. — Сбери се с хората, помоли им се да ти дадат една малка службица. Пък днес имаш ли служба, гладен няма да умреш…
— Стига с твоята служба! — кресна Иван. — Ти да не мислиш, че службашите са се свършили, та на мене ще се падне… Я ги виж, коремите ще си съдерат от лазене за едно кантонерско място…
— Ти тях не ги гледай… На тебе ще ти дадат, стига да поискаш…
— Защо ще ми дадат? Голямо образование имам, та…
— Ще ти дадат — настояваше старата. — Ти само да се покориш…
— Иди се покори ти.
— Ето, от това ще теглиш ти, от това! — избухна тя.
— Нека тегля.
— Нека теглиш, ама не си само ти — нажали се тя. — Виж как са те взели на око, каквото стане, все с тебе се заядат… Ще те метнат в тюрмето, синко, ще ти найдат цаката и няма да има оправия вече, не се хващай на такова хоро.
Иван мълчеше. Мъка му беше за нея, пазеше го тя като вълчица, страхуваше се да не й го вземат. Но какво е крив той? Или да сгърне ръце, да се скрие, да стане подлизурка?… Иван знаеше колко е тежко положението им. И старата беше права за себе си. Но сега вече той не я слушаше нетърпеливо и с яд. Нека си приказва тя, той ще си мълчи, ще хъка и мълчаливо ще си работи каквото си знае. Ако вземе да й приказва насреща, още повече ще я измъчи. А все пак, когато го задържаха, тя едничка се разтърча за него и само за десет дни се състари с десет години. Колко жално и милно му беше тогава за нея. И в участъка, и пред следователя той виждаше само нея, с черната шамия, със сбръчканото лице, с уморените кахърни очи.
— На, загърни се, да не простинеш — тикаше му тя една скъсана салтамарка, когато ги извеждаха от общината, за да ги карат в града. Иван нямаше нужда от този парцал, но го взе само да не я оскърби. Всичко беше нарамила тя: и просенената фланела, и бозовата Минчева аба, и оръфания ямурлук… Сега, когато тя пак подхвана старата си песен, Иван я слушаше по-кротко и по-спокойно. Права е тя, всичко, каквото вършеше, вършеше го за негово добро. Разбираше я той. Мъчно му беше само, че тя не можеше да го разбере.
„Ех — свиваше рамене той, — старо дърво, не се превива лесно…“
Като се върна от Пловдив, той заговори на Тошка и тя с радост му отвърна. Отначало той мислеше и приказваше само за ареста, за хората, с които се беше срещнал, за новите неща, които беше видял и научил, та за делбата и имота не му се мислеше, виждаше му се дребнаво и глупаво да се занимава и да се трови с тях. Но по-късно, когато къщните залисии го налегнаха пак, започнаха да го поразчовъркват. Но сега той бързо се справяше с тях. „И тя има право да живее“ — като че се упрекваше той за предишните си сръдни. И колкото и да му беше свидно и за нивите, и за къщата, и за покъщнината, той разбираше, че и тя трябва да получи, че това й се пада по най-простия човешки закон. С втория й мъж, който и да е той и колкото лош и да е, стига само да не е някой тип от чергата на Ганчовските, ще се разберат и ще си живеят като братя. Тя е добра, разумна, ще им помага да се разберат. Но ще си се подсигури той, да си е на чисто. Още щом рече да се жени, той ще я спре, ще повика близки и роднини, пред тях, с добро и в съгласие, ще направят делбата. Никакво отлагане няма да има, никакво протакане. Всеки да знае своето, всеки да си каже болката открито и чистосърдечно. Защото мъж й след това може да я заяде, то човешкото око не се напълня…