В избичката тя влизаше и когато имаше да обмисля нещо важно, когато трябваше да реши нещо много сериозно. Там беше тихо, спокойно, на малкото прозорче, издигнато като вход на мечешко леговище, имаше сложен стар, излинял козиняв чувал. Човешко око не можеше да надникне отвън, човешки крак не можеше да стъпи вътре. И когато беше много ядосана, и когато беше много радостна, старата слизаше долу, за да се успокои, да си отдъхне. Въздухът беше застоял и тежък, дъхаше и на мухъл, и на влага, и на нещо друго, с което старата беше свикнала и което вдишваше с наслада и упоение. Всички предмети й бяха познати и близки, тя ги беше редила със своите ръце, винаги знаеше кое къде се намира и какво има в него. Пред тези предмети тя мислеше гласно, само пред тях тя шушнеше най-дълбоките си тайни. На тях тя гледаше като на близки живи същества, които всичко знаят и всичко разбират, но които никога няма да продумат, за нищо на света няма да я издадат.
Напоследък старата все повече и повече се застояваше в избичката. На няколко пъти, като приказваше с майка си по-отблизо, Иван долови винена миризма. Но той нищо не й рече, само врътна глава и се поусмихна в себе си. От една страна, това никак не му хареса, от друга пък, го успокои: „Стара жена е, иска й се да си пийне!“ Усети и Тошка, но си рече: „Да плюска, колкото си ще, само да не ме закача!“ „Виното не е много — мислеше си Иван, — да кара, да кара до Нова година!“
— Какво се вреш в тази дупка, ще простинеш там — смъмри я той веднъж.
— Имам си работа — смънка тя гузно и кривна на друга страна.
„Знам ти аз работата“ — закани се той и я изгледа строго.
Веднъж Тошка поиска да вземе нещо от сандъка на свекърва си, там при сгода слагаше дрешките на Петето. Но сандъкът беше заключен. „Защо ли го е заключила? — попита се тя и се огледа тъжно. — Крие нещо от мене. И какво ли има да крие? Като че не знам всичките й партошини!…“
Този сандък беше широк и груб като кораб за грозде. Той беше боядисан с орехова боя и на лицевата страна имаше нарисувани някакви цветя. На много места той беше остърган, но сред цветята ясно личеше числото 1896 година. Тошка си го помнеше такъв, но никога не беше се вглеждала в него. Сега, като го намери заключен, тя започна да го оглежда внимателно, като че за пръв път го виждаше. Защо беше го заключила старата? Вътре имаше малко вълнена прежда, една стара фланела и няколко непотребни парцала. Тошка искаше да разплете фланелата и заедно с новата прежда да изплете нещо на Петето. Искаше да попрегледа и ризките му, да го попристегне за през зимата. Ето, студовете дойдоха, а детето беше голичко като патароче. Не й се искаше да ходи при свекървата, но нямаше как. И тя попита предпазливо:
— Мамо ма, имаше в твоя сандък малко прежди и една стара фланела, да изплета ли нещо на Петето?
— Ами изплети, булка, изплети! — заклати глава свекървата и остави хурката настрана. — Почакай, ей сегичка ще ти ги донеса…
— Имаше и две скъсани ризи, искам да ги позакърпя — додаде Тошка.
— Ще ти донеса и тях — забърза старата.