„Защо ли й е този ум — погледна я тъжно Тошка, — какво ли има да крие от мене, какво ли мога да й взема!“
През два, през три дни старата започна да отскача до сестра си. И все водеше и Петето. Не се застояваше по-дълго там, но все пак Тошка се радваше, че я оставяше сама вкъщи, че й има доверие като напред… Само дето започна да си заключва сандъка… Понякога, когато работата вкъщи се привършваше, старата я гълчеше галено:
— Иди донякъде мари, булка, поразходи се. Все вкъщи, все вкъщи…
— Къде да ида, мамо?
— Къде да идеш? У някои роднини, у някои съседи… Лелините ти Кинини снахи питаха вчера… Защо, викат, не намине към нас… Петровица иска да си плете като твоето фигаро, та да й си покажела.
— Ами да ида да й покажа.
— Иди, иди, то къщната работа няма кратеж…
Тошка се радваше. „Ето взе да й минава — мислеше си тя. — Пък каква беше по-напред, наежена, нацупена, като че сняг вали на главата й!“ Но и сега имаше нещо сухо и зло в гласа й, устните й постоянно бяха свити, очите й гледаха студено и неприятно. И особено я смущаваше това, дето старата избягваше да я погледне направо в очите. „Защо ми приказва все наведена? — питаше се Тошка. — Пък извърна ли се настрана, веднага се вторачва в мене…“ На няколко пъти Тошка забелязва как старата я гледаше някак нечисто и злобно. Веднъж я видя на отворения прозорец, друг път на огледалцето. И щом Тошка се обърнеше към нея, свекървата се навеждаше и придръпваше гузно черната си шамия. „Само да не ми трови душата — мислеше си Тошка. — Пък нека ме гледа, както си ще…“
Един ден, като чистеше из къщи, Тошка извади сандъчето с книгите на Минча и го остави на сайванта. Иван отиваше край плевнята за слама, зърна го, хвърли коша и започна да рови любопитно в напрашените книги. Те не бяха много, имаше всичко около трийсетина и на всички Минчо беше се подписал на първата страница. Той погледна ситно и ясно наредените букви на батювото си име и се натъжи за миг. Ето, от тези книги се е учил той, от тези страници е събирал своите познания, на които и учени не можеха да устоят. Толкова неща бяха заключени в тях, толкова ум се криеше в това малко и просто сандъче… И как Иван да не се сети досега, как да не ги изяде с корите… Повечето бяха брошури, но имаше и няколко доста дебелички книги. Колко пъти Минчо ги е тикал в ръцете му, колко пъти му се е карал да ги прочете! И ето, сега, когато вече него го нямаше, любопитство разпали мозъка на Ивана. Той беше уверен, че като прочете тези книги и особено по-дебеличките, ще открие знанията, с които Минчо покоряваше и чужди, и свои. Иван грабна най-дебелата книга и се затвори в обора. Но още на първата страница задряма. В нея нямаше нищо интересно, приказваше се в нея за някакви икономически сили, но какви сили, Иван не можа да разбере. Той прелисти двайсетина страници с надежда да открие нещо по-интересно, зачете се там, зачете се на още няколко места, но никъде не можа да открие ключа на Минчовите знания. Прегледа и другите дебели книги, и в тях нищо интересно не намери. И брошурите му се видяха сухи и безинтересни. Имаше три-четири книжки с разказчета. В едно разказче се зачете с интерес, но го дочете с мъка. Сричаше, отвикнал беше да чете, пък и през всичкото време на четенето мислеше какво става навън, на улицата и по кафенетата. Мяркаха се в ума му и хора, и седенки, и тлаки. Все пак Иван отдели книгите с разказчетата. Накани се да ги чете през свободното си време.
— Како — поръча той, — гледай Петето да не скъса тези книжки.
Тошка завъртя радостно глава. От толкова време Иван за пръв път се обръщаше така към нея. И когато той се запиля към хармана, тя дълго гледа книжките, дълго ги обръща. И едри, топли сълзи бликаха в очите й… Ето го Минчовото име, ето простите четливи букви, написани с неговата ръка… Как й се искаше и тя да прочете книгите, които беше чел той! Но нямаше време. Пък и какво ли ще рече свекървата, ако я види с книга в ръката?
25
Иван закиха, разкашля се, заохка. Болеше го глава, плещите му бяха като сковани. Старата се разшета загрижена около него.
— Да ти сваря малко липов цвят, а? — питаше го със скрита тревога.
— Свари ми.
— Ами искаш ли да те наложа със синап?
— Не съм дете да ме налагаш със синап и така ще ми мине.
— Изпий тогава една паница вино с черен пипер. Едно време ние така се лекувахме.
Иван мълчеше. Старата го гледаше загрижена.
— Вино може — усмихна се той с крайчеца на устните си.
— Ще видиш колко е хубаво — на часа ще те сгрее.
Старата стана и се спусна бързо в избичката. Тя наточи вино, отпи от пълната паница. Облиза се и се замисли. После я допълни. „Ами дали имахме черен пипер?“ — помисли си тя и кой знае откъде й се мярна вързопчето с татула, скътано в дъното на сандъка. Тя изтръпна, но от радост ли, или от страх и сама не можа да разбере… Че то във виното може да се сипе и малко татул… И малко татул!… Едно сбъркване и… Старата изтръпна. Как ще сбърка за Ивана? За него тя няма да сбърка, но… за нея… Ето как ще я нареди, ето как ще се отърве.