Ето как ще спаси имота!… Ох, и да не се сети досега… Че къде й е бил умът? Какво е мислила!… Старата се разтрепери, паницата се заклати в ръцете й, две-три капки се отплеснаха и попиха в студения пръстен под…
Всичко й се видя толкова просто и леко. Никой нищо няма да си помисли, никой за нищо няма да се досети. Пък и да се досетят! Вдовица, ще рекат, дотегнало й… Старата се стресна. „То дано не идва дотам! Дано се свърши набързо!… Като си ходела, ще кажат, сгърчила се и свършила… Тъй ще си кажат… Та и малко ли умират така, като си ходят!… Пък и сега нищо не се приказва вече за тях, смятат ги сдобрени… Нека си ги смятат.“
Старата се изправи и тръгна навън. Цялата се люлееше от нещо, но от що, и сама не можеше да познае. Да беше страх, не беше, от какво можеше да се страхува? Но не беше и радост… Рано е да се радва — докато не се нареди всичко, докато не я изчисти от двора си, няма защо да се радва. Откъде да я знае какво си крои тя? Може утре да се дигне с някого, иди я търси, иди я гони да й даваш татул… Пък може и да не изпие виното! Каквато си е опърничава, виж, че и това направила!…
И все пак старата беше радостна. Радваше се, че го е открила толкова лесно, че всичко ще се нареди толкова леко, че никой за нищо няма да се досети… „Няма да се досети!“ — повтори тя в мисълта си и още по-здраво стисна паницата.
Иван подряма една седмица около печката, кърши се, свива рамене и хукна навън. Старата се страхуваше да не се замеси в някои работи, да не го арестуват пак и постоянно се канеше да го гълчи, да го възпре, да го откъсне от Младена, от Синтеневия, от сина на Алатурката. И все забравяше, все се отплесваше в други работи, в нови кроежи… И все с виното и с татула започваше, и все с тях свършваше. Как да го сложи? Да го свари ли, или пък да го стрие като черния пипер? Как ли ще хване по-добре? Да го свари, струваше й се, че така ще да е по-добре. Но как да го сипе в паницата?… Да вземе да го смеле заедно с черния пипер? Ето, така ще го направи… А оная сама ще иде да си наточи виното, сама ще сипе и татула…
Старата искаше така да се нареди цялата работа, че тя с ръцете си нищо да не пипне… Така щеше да бъде и по-спокойна, струваше й се, че и на въжето да я закачеха, пак би викала, че тя нищо не знае, че нищо не е подозирала… Ако Тошка сама си налее виното и сама си изпие стрития татул, старата ще си бъде спокойна, па ако щат, и чак в общината да я повикат…
Но ако смленият татул не хване? Ако няма такава сила, каквато има свареният? Тогава? Какво да се прави?… Най-добре ще е да свари татула и да го даде, па каквото, такова. Ако не може скришом, ще й го даде направо и ще й каже, че е някое много лековито биле. Ето, така ще е най-добре… Но ако попита от кого го е взела? Какво да й каже тогава? Нищо няма да я пита! Пък и да я пита, толкова ли не може да й скрои една лъжа! Ще рече, че го е купила на ланшния панаир от Тинко Балканджията… Така ще й каже. Пък тя нека върви да го търси… Но старата се хвана за главата, къде й е умът на нея, защо е седнала да се кахъри: та нали оная тогава никаква няма да я има!…
Сега оставаше само да се разболее, да простине, да вземе да се секне често-често… Старата знаеше как да я подмами, как да я накара да изпие татула. Две-три благи думи и толкова…
И оттогава тя започна да дебне. Един ден, когато Тошка отиде с Петето на гости, а Иван се запиля по кафенетата, старата счука татула, навърза го в парче от стара шамия и го скъта в сандъка си. „Боже, дано стане, дано се отърва от тая ламя!“ — молеше се тя и ръцете й трепереха трескаво.
Но дните минаваха, настъпи студено и кишаво време, улиците и дворовете се разкаляха. Иван подсмърчаше, Петето си търкаше носленцето, дори понякога старата се позакашляше, само Тошка нехаеше, шеташе си по цял ден, загърната със старо подрязано джубе, едничката дреха, която беше останала от майка й. Кожата на това джубе беше се оскубала, но то пак топлеше. Обуваше се тя с дебели вълнени чорапи; целите им стъпала бяха изкърпени с изтъркан бозяв шаяк. Старата гледаше това джубе и тези чорапи като врагове и си мислеше злобно: „Пази се, кучката й недна! Не стъпя боса… Ама аз ще я науча нея!…“
Един ден Тошка отиде до Димови. А когато се завърна, намери джубето си изгорено наполовина.
— Кой го е направил това? Кой си е играл с джубето ми? — закърши тя ръце и загледа отчаяно изгорената част. Свърши! Не можеше да се поправи вече, не можеше да се закърпи. Кухнята още дъхаше на изгорена кожа. Тошка изтърча при свекървата си и го дигна: — Виж, мамо, виж какво е станало с джубето ми!