Старата погледна и се облещи от почуда.
— Къде това? Кой това? — развика се тя. — Казах му, поразеникът, да не си играе с огъня, ама слуша ли?
Тошка пламна от яд: значи, Петето беше!
Тя изскочи на двора и викна. Гласът й трепереше, идеше й да заплаче от отчаяние и яд. Това беше едничката и зимна дреха. Имаше едно плетено жакетче, но него го държеше за пред хората. Петето се обади откъм сайванта на плевнята. Тя го намери седнал върху няколко снопа царевични вършини, завързваше два чокана с изпокъсан канап.
— Какво правиш тук? — стрелна се тя към него, готова да го зачатка по главата.
— Правя си волове — отвърна то спокойно и се наведе пак. Тогава тя го дръпна за яката на раздръндавеното палтенце и дигна ръка:
— Кой, поразенико, ти каза да ми гориш джубето, казвай!
— Какво джубе? — погледна я то плахо. — Нищо не съм изгорил.
Тя свали ръката си.
— Не си горил, а… Не си горил, а?… Не си горил, а?…
На всяко питане тя го налагаше по веднъж, наложи го така пет, десет, наложи го много пъти. Колко пъти дигна и свали ръката си, тя и сама не знаеше. Тя удряше с гняв и с отчаяние, удряше го и по бузите, и по главата, и по задницата, удряше глуха и безчувствена за писъците му. И когато, задъхана от умора и гняв, тя го пусна, като го тръшна на земята, старата изтича, прегърна го и започна да я гълчи:
— Какво правиш мари, булка? Ами ще си утрепеш детето!… Пък ако е сгрешило, ще му простиш, дете е то, не разбира… Най-сетне не го е направило нарочно — поиграло си е, завивало се е, па е забравило и… то децата цели къщи подпалват и пак нищо не им викат, та за една стара дреха…
— Ама не съм ма, бабо!… — плачеше Петето. — Не съм влизал в кухнята… До огъня не съм си играл… Маминото джубе не съм взимал…
— Не си играл, а? — сопна се Тошка. — Не си го вземал?… И ще лъжеш на това отгоре! Ами кой го е изгорил бре? Кой го е навирал в огнището?
Гневът й поутихна, тя гледаше кръгличките му очички, светли и чисти като капки, умолително вперени в нейните очи. Гледаше ги и сърцето й започваше да се свива от мъка, тя започна да се укорява за прибързания и жесток побой.
— Не съм ма, мамичко, не съм го барал, правичката ти казвам!…
— Пък може и да не е детето — намеси се старата и още по-силно го прегърна. — Може някое от котетата да го е замъкнало там… Тия поразии всякакви бели могат да направят… мене ми се стори, детето се въртеше там, ама то може и да не е влизало…
— Не съм ма, бабо, не съм — продължаваше да се оправдава то. И сълзите, едри и бистри, се търкаляха по загорелите му бузички. Тошка не можеше да откъсне поглед от тези сълзи и все й се струваше, че това не са сълзи, а пламъчета, които изгаряха сърцето й. „Защо го бих, мъничкото ми сираче! — вайкаше се тя и плачът като буца засядаше на гърлото й. — Каква съм проклета! Каква съм проклета!… И да имаше защо, а то… Гидицките котета, заради тях щях да утрепя мъничката си рожбица!…“ Искаше й се да го прегърне и да му поиска прошка… Но не можеше… Пък и пред свекървата…
Петето още хълцаше задавено и стискаше ръката на баба си. Царевичните чокани, завързани със скъсания канап, бяха захвърлени настрана.
— Хайде, нищо, друг път нали няма да правиш така? — утешаваше го баба му и го дърпаше да вървят към къщи.
— Ама не съм аз ма, бабо, не съм — повтаряше то и триеше сълзите си с ръкавчето на палтенцето си. — Не съм…
Тошка се прибра вкъщи и зашета префуняла, свита. Старата я поглеждаше изпод шамията си и злоради пламъчета блясваха в очите й.
„Така, ха да те видя сега! — навеждаше тя глава. — Ха надувай се сега!…“
И се обърна към нея с престорено съчувствие:
— Облечи си жакета, булка, немой да ходиш така, ще настинеш!…
— Не ми е студено — отвърна Тошка и мина към кухнята.
Старата беше уверена, че Тошка няма да облече жакета вкъщи. Ще студува, ще се надува, ама пред хората ще излезе стегната, прибрана, ще бъде с новичко. Добре я познаваше старата. И всеки ден чакаше да я види разкихана, омърлушена, болна. По едно време Тошка взе да подсмърча често-често и старата трепна радостно, но радостта й не беше за дълго. „Дали да й дам виното? — попита се тя и си отговори: — Нека да се разохка, че тогава.“ Но Тошка не се разохка, не се разболя. След два-три дни тя си беше здрава и шеташе из къщи, както винаги.
— Да те не повтори, булка? — подхвана предпазливо старата. — Я вземи, че изпий една паница вино с малко черен пипер… Виж, Иван като пи, и дотам му беше и болестта, и всичкото…