— Нищо ми няма, мамо, здрава съм — отвърна Тошка и додаде след малко: — Ако видя, че ще ме хване пак, тогава…
Старата промени лицето си, очите й светнаха.
„Здрава си я! — изсъска тя. — Ядеш като ламя, как няма да си здрава… Ама аз съм си крива, дето вчера не ти го дадох, та да се наплюскаш!“
Всичко беше готово. Старата свари в голямото медно джезве цяла шепа татул, прецеди го през тънко парцалче, наля го в едно шишенце и го скри в сандъка. Когато всичко се нареди, ще хвърли празното шишенце в локвата до купището и ни лук яла, ни лук мирисала…
Имаше още цяла шепа зърна, та ако онова в шишенцето нещо се развали, да има пак да свари… Само да се разболееше кучка с кучката й…
Минаваха дни, минаваха седмици, а Тошка си шеташе, работеше си и нищо не й ставаше. Като че без джубето още повече се закали, та и хрема не я хващаше вече. Иван лежа, Петето лежа няколко дни и старата охка като пребита, само тя не трепкаше.
„Какво да я направя? — питаше се старата. — Как да я наредя?“
В килерчето имаха два стари конопени чула, захвърлени там още от лятото. Те бяха изтупани, изчистени, но старата ги поразгъна, поразгледа ги и ги изнесе вън.
— Булка — обърна се тя към Тошка, — я ги посплакни малко със студена вода, забравили сме ги от лятото, пък стока са, пак ще ни потрябват…
— Ама нали ги прах, мамо? — отвърна поизчервена от смущение Тошка. — Прах ги с чувалите и с големия козяк…
— Нищо де, поизплакни ги само… видяха ми се нещо така… — смотолеви старата.
„Гледа само да ме товари, проклетницата!“ — рече си ядно Тошка. Но не й продума вече, дигна чувалите и ги занесе на кладенеца. Половин ден ги плакна в коритото, изпра ги, замъкна ги до плета на градинчицата и ги простря да се изцеждат и да съхнат. Ръцете й се зачервиха, но инак не й беше студено. От тежката и продължителна работа тя дори беше се поизпотила.
Старата я чакаше да падне, да се разохка, да се разболее, но Тошка и не кихна. И като напук бузите й от ден в ден се закръгляваха, зачервяваха се. Нямаше какво да се яде, но и тя не подбираше яденетата, не търсеше готвено, не искаше топлено. Ако нямаше гозба, ядеше праз, ако нямаше праз, ядеше само хляб. И не гледаше сух ли е, мек ли е, с ечемик ли е примесен, или е от чиста царевица. И десет пъти да сложеха софрата, нямаше да каже: стига, не съм гладна…
Беше ясен, студен ден. Брулеше някакъв остър ветрец, но не можеше да се познае откъде духа, силен ли е, слаб ли е, защото димът от комините се стелеше някак лениво и само от време на време се подемаше бързо нагоре и изчезваше над оголените дървета. Студът пронизваше — аби, салтамарки, палта, носовете почервеняваха, бузите пламваха като божури.
Старата предеше до прозореца и поглеждаше често навън. Веднъж, когато Тошка влезе да прибере някои съдове, тя се вторачи пак към прозореца и отпусна вретеното.
— Хубав ден, трябваше да свършим някоя работа, ама Иван пак се запиля по тия пусти кафенета…
— Каква работа, мамо? — спря се Тошка. — Ако може, да я свърша аз.
— Може, защо да не може — отвърна свекървата, — ама като има мъж в къщата, защо ще я вършиш ти, малко ли е женската работа?… Утре ще рече: дай риза, дай гащи. И няма да те пита негова работа ли си вършила, или своя…
— Ех, нищо де, ще я свърша аз — настоя Тошка.
— Знам, че ще я свършиш, булка, знам, то не е кой знае какво, ама… Да се върти тука той да си гледа тия работи, затова ме е яд… Трябва да се измаже стената на кухнята откъм Малтрифонови, Господ да ги порази макар… Водата от тяхната стряха право в нашата стена удря. Изровила е всичко, ще вземе да ни събори сушината, та ще се чудим какво да правим… Колко пъти казвах на Ивана! Ще го направя, ще го измажа, все обещава, хайлязинът му, и все нищо не прави… Ще текнат пак дъждове и…
Старата приказваше малко троснато, махаше с вретеното и сочеше в кухнята. Но не дигаше очи, нито веднъж не погледна снаха си. И личеше си, че сръднята й към Ивана не е от все сърце.
— Да мога, сама ще го направя, ама не мога, не държа вече, остарях…
— Аз ще го направя, мамо — рече Тошка, — ти само ми кажи как да го направя.
— Ще го направиш! Твоя работа ли е, та ще го правиш… Малко търчим по цял ден, та сега и дуварите ще седнем да мажем… Ти само омеси пръстта, оная пръст, дето Иван я докара напред, пък той като си дойде, аз ще го науча него… Само пръстта да е омесена…
— Ще я омеса още сега. Всичката ли?
— Всичката, всичката — отвърна старата, като се помъчи да бъде сърдита, за да прикрие радостта си. — То колко е… Едно, кокошките разнесоха, друго, ние малко по малко дигнахме и… кажи-речи, не остана… И нека да е повечко, та по-дебеличко да се замаже, по здраво нека да стане…