Тошка остави съдовете в кухнята, взе медника и една мотика и отиде при разхвърляната пръст. Разкопа я, събра я, разтроши я, направи по средата ямичка и започна да налива вода. Наливаше вода и бъркаше с мотиката, наливаше и бъркаше. Когато пръстта се размекна, старата излезе от къщи и отиде при нея.
— С краката, булка, с краката. С тая мотика и до утре няма да я направиш По дюлгерски, хем бързо, хем хубаво… Да се омеси, та като хума да се маже…
— Студено е — отвърна с половин уста Тошка.
— За какъв студ приказваш? Студ ли е това? Никакъв студ няма, ти студ не си видяла… Пък и като потъпчеш малко, ще се сгрееш като във фурна.
Тошка остави мотиката, наведе се като насила и събу дебелите закърпени чорапи. Сетне подпретна полата си, та чак прасците й се оголиха, и нагази в размекнатата пръст. Ледени тръпки полазиха по снагата й. Мъхът на лицето й щръкна. Студът я парна по стъпалата, тя залитна назад, като че искаше да излезе, но пристъпи пак напред и започна да тъпче ситно-ситно с краката си. Плитките се мятаха на раменете й, гърдите й се друсаха, цялото й тяло се виеше като опарено. И дишането й беше бързо, шумно, плитко. Тя се въртеше на всички страни, личеше, че бърза да свърши час по-скоро, да се махне оттук, да изтърчи вкъщи да се затопли. Плачеше й се от мъка, от яд и от нещо друго, което и сама не можеше да каже.
И когато, грохнала от умора, тя се тъкмеше да спре и да се измъкне навън, пътната врата хлопна, в двора влезе Иван. Той видя как Тошка подскачаше в лепкавата кал, спря се, загледа я учуден, замаян и тръгна бързо към тях.
— Рекохме да омесим малко кал, та да замажем стената откъм Малтрифонови — посрещна го гузно старата.
— Ще си замажеш главата! — кресна той. — Како, хайде, махай се оттука и бягай вкъщи да се сгрееш, защото… не знам кой е измислил тая щуротия…
— Щуротия! — дусна се старата. — Като ти падне стената, тогава ще видиш щуротия ли е, или не е щуротия…
— Паднал ти е умът, стената няма да падне! — развика се още по-силно Иван. — Седи по цял ден вкъщи и се чуди какво да измисли… Хич бива ли в тоя студ на босо кал да се меси, а? Че сега и циганин бос няма да ти влезе тука, а ти нея си накарала… Че ти ще я умориш така…
Старата изтръпна. Тя поиска да каже нещо, но не можа, задуши се. Само мръдна с ръка, искаше като че да я дигне и за удар, и за проклятие. „Щяла съм да я уморя! Че ти толкова ли я жалиш, глупчо глупав!… Че защо си навираш гагата в работи, дето не ги знаеш и не ги разбираш… Щяла съм да я уморя! — повтаряше в ума си тя, занемяла от яд — Приказвай! Дрънкай! Нека се досети тя. Нека разкаже и по хората какво си дрънкал тук… Нека се разнесе из селото!… Тогава всичко ще пропадне, всичко ще иде… Ще ти грабне гиздавия имот, ще ни остави голи като бежанци…“
Старата искаше да се нахвърли върху него, да го чукне по дебелата глава, да му каже всичко това с глас, но нямаше как, не идеше, трябваше и от него да крие кроежите си… А той, глупакът му, вместо да си хойка, седнал и: „Ще я умориш!“ „Ще я уморя, зер! — кипна отново старата. — Няма да я охранвам тук за сглед…“
Иван грабна мотиката, остърга я с клечка и я метна настрана. Тошка изми краката си в коритото на кладенеца и изтърча вкъщи, наежена от студ. И чак тогава старата изгледа Ивана и изсъска като усойница:
— Като не можеш да помогнеш, не пречи, хайлазино!
Иван ритна празния медник, отупа си краката и тръгна към хармана.
26
Старата виждаше: Иван се изплъзваше от ръцете й. Той не я слушаше вече, ходеше, дето си искаше, правеше каквото си знаеше. Тя нямаше време да си го хване пак за юлара, да си го прибере вкъщи, хем и той да миряса, хем и тя да си бъде спокойна. Тя беше потънала в кроежи за снаха си и за имота, та не виждаше, че той много беше се променил. А не го виждаше кога влиза и кога излиза от двора. „Нека да се свърши оная работа — мислеше си тя, — пък сетне и него ще си наредя.“ Смяташе да го задомява вече, че и на него му беше вече време, пък и на нея щеше да й потрябва отмяна и работна ръка. Трябваше тази есен да го оженят, но като стана така с Минча… Пък и много бяха осиромашели, да речеха, нямаше с какво вула да му извадят.
Когато му продумаше нещо, той мълчеше или въртеше неопределено глава. Но си личеше, че не взема нито от съветите й, нито от караниците й. Ако му речеше да не ходи някъде, той мълчеше, гледаше я и докато тя да се усети, току запрашваше навън. Хубаво беше само това, дето сега не скиташе много нощем. И това я успокояваше. Струваше й се, че ако има да си приказват нещо лошо, да се наговарят за нещо страшно, това става само вечер. И когато понякога закъсняваше, страхуваше се само да не го хванат пазвантите и да му не вземат здравето. „Инак харно стана, дето ги наплашиха, та да не миткат много“ — мислеше си тя.