Тези мисли я подлудяваха, тя стискаше юмруци. Идеше й да скочи, да грабне една сопа и да викне:
— Марш, кучко крастава! Марш, голотийо пършива! От какъвто имот си дошла, на такъв да си вървиш!
Но не можеше, нямаше как. Трябваше да гледа, да търпи, да се трови и да мълчи… И най-противното й беше, когато трябваше да си престори гласа, да се покаже кротка, добра, хрисима. Казваше й „булка“, а си мислеше: „Дано те в гробищата обулчат макар!“ Викаше я: „Ела да похапнем малко“, а си мислеше: „Отрова дано се налапаш, кучко лакома!“
Като се захласнеше над вретеното, старата често си представяше, че я пъди от къщата си и тя, снаха й, се моли да остане поне още една нощ, да види за малко само Петето, да й дадат само него… Но законите, пустите закони! Да не бяха те!…
Понякога старата се опомняше и си мислеше: „Ако да не бяха тия закони, защо пък ще ми трябва да я гоня? Да слуша и да работи, няма кой да я закача тогава…“
27
Падна първият сняг. Петето погледна през прозореца, подскочи и се развика:
— Ще направя мечка! Ще направя мечка!
И хукна към вратата.
Тошка го хвана за ръката и го дръпна назад.
— Ох, ще направиш! Нямаш обуща, къде ще ходиш, поразенико. Стой си тук, ще настинеш.
— Примки ще направим — обади се Иван.
Петето се изплъзна от ръцете на майка си.
— И какво ще уловим, чичо? — хвърли се то върху него.
— Гарвани.
Иван приказваше за примки, а мислеше за Тошка и за нивите. От доста време след завръщането си от Пловдив той мислеше за това и всеки ден мисълта му се проясняваше. Пред Тошка той още не можеше да се държи, както преди — червеят за този пусти дял още го човъркаше, — но той знаеше вече, той беше се убедил сам, че е глупаво да я мрази и да й се сърди. И тя е човек, и тя има право да живее. Защо ще се смразяват, когато от това няма да има никаква полза. И ще премахне ли сиромашията си с десет-двадесет декара земя? Та нали в селото има хора и с повече ниви, защо и те се огъват за пет пари, защо и те нямат? Пък и ако се заяде с нея за някакъв си дял, какво ще приказват за него? „Седнал хората да жали, тръгнал света да оправя и хорското да дели, пък за едно парче земя снаха си с парцалите ще изяде!…“ Така ще приказват за него. И с право. И Димо му каза същото. Беше на пловдивската гара. Те дълго чакаха влака. И през всичкото време приказваха за женитбата на Тошка и за делбата на имота. „Какво й дава законът? — питаше Димо. — Дава й толкова, колкото се пада на мъжа й. Хайде, да речем, тя е хубавичка, пък и с едно дете е, лесно ще си намери мъж. Ами ако беше нещо осакатяла, ако й бяха останали четири-пет деца. Накъде? Как? Какво е селската жена? Робиня. Аргатин на къщата. Никъде не може да иде, нищо не може да свърши, пък еле вдовиците, ти знаеше как гледат на тях…“
Димо искаше да каже още нещо, да поприказва за жената и за нейното положение, но думи не му достигнаха, пък и всичко не му беше ясно. Преди да тръгне с Минча, той гледаше на жена си като на добиче: нито на пазар я вземаше, нито на гости излизаше с нея, пък и когато му беше криво за нещо, току ще я хване и ще я натупа. Дружбата с Минча го измени, пък беше прочел и една книжка за жената. От тази книжка той не можа да разбере много работи, но едно нещо се запамети в главата му: че на жената трябва да се гледа човешки. „Да е здрав и жив Минчо — благославяше Вела. — Откак Димо тръгна там, и аз видях доброто…“
Минаваха дни, а Иван все си мислеше за Тошка и за делбата. На първо време след завръщането от Пловдив той гледаше на света малко отвисоко. След като преживя толкова интересни случки, като видя сума големи работи, той беше готов да забрави такива дреболии като нивите и къщата. Пък и пред себе си той беше герой. А един герой, както той си мислеше, е глупаво да се кахъри за някакви си двайсетина декара… Но след време Иван започна да се съмнява в своя героизъм. Голяма работа, че го бяха задържали за едно наклеветяване! Че тогава батю му, дето толкова години беше прекарал в затвора и дето толкова пъти бяха го разкарвали, трябваше от гордост да не поглежда хората… Иван започна да се унижава сам, да смята, че това задържане е нищо, че той отсега нататък трябва да покаже кой е и какво може. И в съзнанието му се избистри една дълбока и светла вяра в бъдещето. В Пловдив той видя колко широк е светът, видя колко много хора има, дето се бореха за него, хора без покрив, без имот, без едно осигурено парче хляб за утрешния ден. И колко весели, колко щедри бяха тези хора. В участъка, дето имаше задържани най-обикновени крадци, той намери много по-голяма подкрепа, отколкото подкрепата, която бе готов да даде на братовата си жена. Когато ги разделиха с Дима в отделни килии, тогава Иван попадна при двама политически арестанти. Отначало те го гледаха малко подозрително и се държаха настрана, но сетне разбраха що за човек е и си поразвързаха езиците. Какви чудни хора бяха те, какви интересни истории му разказваха. И когато си ги спомняше, той се срамуваше за себе си, искаше му се да бъде като тях. А тях той ги смяташе за много твърди, разумни, справедливи…