Ето Тошка му е толкова близка, а той е извил врат, гледа я като вълк. Щяла да се ожени. И защо да се не ожени? Млада е, хубава е, на какво друго да се надява в този свят? Ще се ожени, то се знае, няма цял живот да се чернее… Ей го, Илия е един примерен човек. По-харно е той да се ожени за нея, отколкото някой богат и надут пръч. С такъв тип няма да се разбират… А Илия е друг. Но откак бяха се разчули ония приказки на старата, дето ги издумала на Тошка, когато сипваха царевицата, Илия не беше стъпил у тях. Потърсил само веднъж Ивана и старата му затръшнала вратата като на просяк. Илия нищо не беше казал, но Иван виждаше, че му е криво.
Кучето излая. Иван се сепна, разтърка очи, като че се беше събудил от сън, и погледна навън.
Петето стоеше до него, загърнато вече с палтенцето си, обуто с навуща и с нескопосано закърпени гумени цървули.
— Хайде, чичо — дръпна го то. — Нали ще ловим гарвани?
— Ще ловим — отвърна лениво Иван, замислен за друго. — Ти иди си поиграй сега, пък аз ще седна да направя примките.
Патето припна навън и гласчето му звънна в студеното спокойно утро. Иван слушаше звънтящото ехо на кучешкия лай и виковете на децата и му ставаше тъжно. Такъв звънтящ ек имаше само сутрин след наваляването на първия сняг.
Колко радост е било някога, колко смях и песни. Та и до миналата година той тичаше като момче, биеше се с топки, зареждаше примки, ловеше врабци, гарвани, яребици. А сега не се радваше, грижите бяха го налегнали, той се смяташе вече за голям, възмъжал, сериозен.
— Иване, какво си се окумил тук! — скара му се старата. — Я да подринеш снега пред къщи, направи пътеки, поразчисти тук-там, та да можем да излизаме… И пред кладенеца да посипеш малко пясък, че някой от добитъците може да се подхлъзне.
Иван поклати глава и излезе. Свежестта на зимното утро го удари в лицето, той замижа срещу снега, пое дълбоко дъх и се отърси като млад, оздравял кон.
Той влезе в обора, потупа воловете по задниците, взе лопатата и се измъкна бавно навън. Не му се работеше, искаше му се само да стои така и да гледа натежалите клони на дърветата. Една кокошка се помъчи да прехвръкне от крушата до навесчето, но закачи един клон и цял снежен Облак се посипа след нея. Тя падна в дълбокия сняг пред салмичката и започна да пърпа безпомощно с криле. Иван се усмихна тънко, наведе сей подбра рохкавия сняг. И най-напред трябваше да отвори пътека към улицата. Още не беше подринал и два разкрача, Васил Пеев открехна безшумно вратнята, изтича като невестулка и се ухили срещу него:
— Много си подранил.
Иван му отвърна нещо, остави лопатата си и го поведе към обора.
— Ела тук на топло.
— Аслъ и работата ми не е за вкъщи — рече тихичко Васил и тръгна. Иван закрачи бързо, искаше майка му да ги не види. Но не можа да избърза. Тя ги гледаше вече от прозореца, клатеше глава и съскаше:
— Защо ли се е домъкнал този кафеджия?…
— Слушай — подхвана Васил още щом влязоха вътре. — Утре рано сме на яребици в Узундере. Ти ще вземеш един чувал слама и нещо за ядене, ще забереш Младена и през Продановата чешма право в колибата на Жаджиевата градина. Аз и Хачибързовчето ще вземем примки и ще минем през горната воденица. Марин Синтенев и малкото Вълюоловче ще заобиколят зад гробищата…
— Хубаво — кимна Иван. — Ами по кое време?
— Като се разсъмне. Само гледай да не ти се скъса чувалът — ухили се Васил.
— Нашите чували са здрави — отвърна Иван, като се мъчеше да бъде спокоен.
Иван поразчисти снега, завъртя се вкъщи около майка си и като останаха сами, рече съвсем случайно:
— Тая сутрин в горния край на селото налетели сума яребици… Гонели ги из дворищата…
— Те сега са като слепи — отвърна старата.
— Утре ще идем с батювия Димов Младена, дано хванем някое парче.
— Ами идете — рече старата. — Тейко ти, Бог да го прости, паднеше ли сняг, най-напред на яребици отиваше… Те по това време са много сладки…