Выбрать главу

— Ще взема един чувал слама да наръсим до примките — продължи Иван.

— Трябва да вземеш, без слама не може, едно парче няма да хванете. А като се насипе на по-тъничко, колкото да се подмамят, тогава тръгват и право в примките…

— Ами какво да нахвърляме по сламата, царевица или ченица?

— Какво да е — отвърна старата като опитна в този лов. — И по две-три зърна само пускайте, колкото да се поведат до примките…

28

На другия ден, след лова, Иван замина за града. Духаше силен вятър, прелиташе сняг, на места пътищата бяха затрупани с високи преспи, на места бяха изметени като с метла. Селото беше се притаило, по улиците рядко минаваха хора. Стъпките им скърцаха високо и остро, но кучетата, свити на кравай в салми и топли ъгълчета, не се обаждаха.

Когато Иван каза, че ще ходи в града, старата го стрелна:

— В този студ!… Не те пускам, никъде няма да ходиш…

— Ей сега ми казаха, че от София е дошъл един много голям адвокат, ще ида да се допитам до него за дела — пошушна й поверително той. — Дошъл само за два-три дни, имам там един познат, той ще ме заведе при него, няма и пари да ми вземе…

Старата омекна, шията й се удължи:

— Кога щял да си ходи?

— Знам ли? Може и днеска още да си замине… довечера…

— Много е студено, ама като си рекъл, иди, може да ти каже нещо, може да помогне…

Ей, на малка надежда, че ще могат да спасят имота със съд, посъживи за малко старата. Тя се почувствува като оздравяла от някоя страшна болест…

Иван крачеше към града завит с вехта качулка и се поусмихваше. Как майсторски я излъга, как хубаво й скрои тая работа със софийския адвокат. Тя за този пусти дял беше готова в пъкъла да го изпрати. Иван се усмихваше и от време на време загръщаше краищата на качулката, за да не му вее в лицето. Но вятърът пак пръскаше сняг в очите му и постоянно го блъскаше в гърба.

Той не се бави много в града, купи си половин топъл хляб, пъхна вътре парче халва и пое пак към селото. Но вкъщи се върна късно. И още щом влезе в стаята, старата го попита с очи. Но Иван само смигна неопределено и се обърна настрана.

— Булка — рече старата на Тошка, — иди донеси още някое дръвце, стана ми студено, пък и Ваню да се постопли малко.

И още щом Тошка затвори вратата след себе си, старата се наведе:

— Е, какво ти каза адвокатинът?

— Нищо не може да се направи — въздъхна престорено Иван и изви поглед настрана: — Ще си вземе, каза, всичко, каквото й се пада, такъв е, каза, законът. Най-хубаво е, каза, с добро да се разберете. Инак, каза, ще загубите.

— Ще загубим — проломоти старата и сви устни.

Иван я чакаше да каже още нещо, да се съгласи, че най-хубавото е с добро да се разберат. Но тя се наведе, постоя така малко, сетне дръпна вретеното и запреде пак. Колкото и да не разбираше от предене, Иван забеляза, че тъкмо три пъти тя навива и развива една и съща жичка. Веднъж вретеното се откъсна, тя пошари с ръка, без да погледне накъде се е търкулнало, изпъшка, измести се и го взе. Иван я гледаше и тежка жал притискаше сърцето му. И той дигна втренчения си поглед чак когато Тошка влезе в стаята с цял нарамник дърва. Иван постоя още малко, притиснат от тежки мисли, сетне се отмести до стената, смъкна се на рогозката и започна да събува, бавно замръзналите си цървули.

— Булка, свари му малко липов цвят — заръча старата. — Нека да се постопли, че я го какъв се е свил…

— Има ли захар, мамо?

Старата беше скрила една стиска, та се посмути:

— Ще видя… ще потърся… струва ми се, бях оставила нейде… — И тя се дигна тежко, като се подпря на ръце.

Половин ден старата живя с надежда, че ще могат да отърват имота си по законен път. Как щеше да й олекне, ако Иван беше казал: може. Но той не каза. И тя отново стисна устни, очите й отново се втренчиха студено и остро. Нямаше друго спасение, трябваше да се надява само на татула… И тя се пренесе пак в дъното на сандъка, затършува шишенцето със спасителната течност, вързопчето с дребните смъртоносни зрънца.

От лова ли беше, или от ходенето в града, но още на другия ден Иван започна да се кърши, да подсмърча и да се разтрива с палци по слепите очи. „Ще ми мине, ще ми мине“ — успокояваше се той. Но не мина. Легна той и двете жени пак се разтърчаха около него. Слагаха му и синап, и трици, наливаха го и с липов чай, старата взе паницата и му наточи вино. И чак когато излезе от избичката, си спомни, че черният пипер се е свършил. А нямаха нито един лев. Пък беше много студено, та нито една кокошка не лягаше в полозите. Старата постоянно обикаляше, гледаше ги как се гушат под салмичката и кълнеше:

— Пусти дано опустеете макар! И вие сте се наговорили против нас, чума дано ви изтръшка! Ама аз ако не ви изколя до една, ако не ви изколя!…