Кокошките не се уплашиха от заканите на старата, не снесоха нито едно яйце. Тогава тя взе от сестра си четири яйца назаем и купи черен пипер.
— Много му е лошо мари, како — оправдаваше се Марьола, — пък няма нито един лев…
— Нищо, нищо — успокояваше я Кина. — Ще му мине, инфлуенция имало, пишело и във вестника… Само на топло да стои, да не излиза…
Иван се влачи пет-шест дни из стаята и се поправи. И щом той се дигна от леглото, падна Петето. Разохка се то, пламна, гърлото го заболя. Старата поиска да го заведе при Мина Мешковата да му дигне гърлото, но Тошка не даде. Старата я погледна накриво и без да продума нещо, хвана болното за ръка и го опъна да стане. Тогава Тошка се совна като квачка и го прегърна:
— Не си пущам детето там! Няма да го водиш!
Старата изведнъж разбра, че няма защо да настоява. Тя дори остана малко учудена. Така снахата никога не беше й се сопвала. Тя пусна ръчичката на детето и се дръпна настрана победена, сразена, пламнала от обида и гняв. „А, усойничке! — мърмореше на ума си старата. — Показа ли си жилото, а? Показа ли го?“ Старата не допускаше, че хрисимата наглед снаха ще се хвърли така върху нея и с такъв заповеднически глас ще я изпъди от леглото на детето. Скрита, остра, отмъстителна жлъч пресече краката й и я задави.
Тошка притисна Петето до гърдите си, сложи го да си легне, зави го грижливо с черджето и се отпусна. Колко сили е трябвало да събере, за да го вземе от ръцете на свекърва си! И след страшното напрежение тя изведнъж се почувствува слаба, безпомощна, отмаляла. Стана й и мъчно, и обидно, дълбок, неизплакан плач сви гърдите й. Тя се довлече до килерчето, тръшна се върху куп черги и възглавници и потъна в сълзи. Ако си беше жив той, никой не би посмял да пипне детето им. За такива работи той беше готов и да се бие… Да заведе детето при оная циганка, да му бърка в гърлото с пръсти и да го зарази с някоя тежка болест… Не! Не!… Тошка знаеше това от Минча и ако дадеше детето на свекървата, той и от оня свят не би й простил… Тя знаеше, че това няма да й мине току-тъй, но да става, каквото ще… Тошка разбра: между нея и свекървата е скъсано вече. Тя познаваше характера й, знаеше, че за нея в тази къща вече няма да има блага дума и сладък залък. Но за живота на Петето тя беше готова и в огъня да се хвърли…
Детето прекара инфлуенцата по-тежко, но след десетина дни из стаята пак бяха разбишкани фарфалаци, колички, орала.
Старата не продума вече за спречкването, но над къщата надвисна пак някаква ненавист. Тя не приказваше, не се разпореждаше вече, не се помръдваше. Тошка беше свикнала да слуша само команди, та сега, когато трябваше да работи така, както сама разбираше, тя се смути и се забърка. Да не се страхуваше от бележките и мъмренията на свекървата, тя знаеше как да си гледа къщата и как да си реди работата. Но само като си помислеше за нея, свита и намусена, объркваше се и не знаеше кое да похване по-напред и къде да го сложи. По сто пъти влизаше тя при нея и за всичко я питаше плахо.
Тошка и сега открехна тихичко вратата и подаде глава:
— С какво да сгрея вода за пране, мамо?
— С каквото има.
— Царевичината се свърши.
— Вземи от лозовите пръчки.
— Тях нали ги изгорихме още миналата неделя?
Старата мигаше под черната шамия и без да дигне очи, каза студено:
— Като сме ги изгорили, изгорили сме ги. Вземи тогава от чоканите…
Тошка знаеше, че чоканите се пазеха строго само за подпалване. И макар че свекървата сама й наръчваше да вземе от тях, Тошка беше уверена, че пак ще я мъмри, но не посмя да пита втори път, затвори тихичко вратата, като че в стаята имаше току-що приспано дете, и се измъкна на пръсти към кухнята. От чоканите тя не посмя да вземе: тръгна из двора и по хармана и започна да събира пръчици, сламки, шумки…
Случваше се така: свекървата поръча да се направи нещо, а на следния ден се развика:
— Мари, булка, мари, снахо, защо си преместила брашното в тази качка мари!? Ама нали ще се умирише на туршия?
— Ти ми каза да го преместя, мамо, оня ден ми каза, като седнах да меся хляб от новото брашно.
— Аз съм ти казала! Все аз казвам, все аз съм кривата, все аз ви уча на лошо… Ох, Боже, мили Господьо, защо не си ме прибереш, та да ги не бъркам тия оправни хора?…
Тошка навеждаше глава. Какво можеше да й отвърне?… Какво да се разправя с неразбран човек? Как да се оправдава? Забравяше ли старата, че сама й беше наръчала да го направи така, или се преструваше? Тошка слушаше като убита, душеше я мъка, сълзите й напираха да бликнат. По-напред тя смяташе, че по-лошо от караниците на свекървата не може да има. А ето че имало и по-лошо: когато млъкнеше, старата беше още по-страшна и по-зловеща. Тогава в цялата къща ставаше тежко и противно, като че чакаха да умре някой. А напоследък тя все по-често и по-често замълчаваше така. Сърдеше ли се, или мислеше нещо, сметки ли си правеше, или планове кроеше?… Не отвръщаше нито на Тошка, нито на Ивана, нито дори на Петето. И току се стряскаше, разглеждаше се плахо и пак се замисляше.