— Ще ги върне като поп — закани се Иван.
— Почакайте! — подхвърли злобно Арнаутката и се наведе към другите жени.
Мъжът й, Михаил Арнаутина, работеше в мелницата на Ганчовските. Нея на помена не бяха я канили и всички знаеха, че Минчо и Тошка я мразеха. Тя се лепеше около тях, подмазваше им се и като откопчеше някоя дума, веднага я носеше на Ганчовските. Тошка беше израснала при нея и Арнаутката постоянно повтаряше, че я обича като майка.
„Ох, каква майки си ми била, само аз си знам“ — проклинаше я Тошка. И в ума й се нижеха спомените на тежко, нерадостно детство и на още по-тежко и по-нерадостно моминство.
Когато след войната родителите на Тошка умряха от испанската, леля й Гела я прибра при себе си. Първия си баща Тошка не помнеше. Той умрял като млад войник. Тогава те живеели в Сватово. Дядо й ги изпъдил. Майка й повторила. Вторият й баща беше железопътен кантонер. Той рядко се връщаше вкъщи — само когато някой го заместваше за малко. В село те имаха малка къщичка, с половин декар двор. Една част от него взе планът, другата продадоха. Но Тошка не видя никакви пари, леля й Гела ги смота до стотинка.
С Минча тя се запозна, когато той след тригодишен затвор се завърна в селото. Какво не направи леля й Гела, за да ги раздели! Та магии ли не му курдисва, та клетви ли не му праща, та в общината ли не го обажда!… Тъкмеше я за един стар и богат вдовец от Брягово. Бил търговец и земя много имал, щял като царица да я гледа… „Не ща му нито нивите, нито царството!“ — рече Тошка и отсече. Тогава Арнаутката пощръкля от яд: „Ти си глупава — започна да я гълчи и хока, ти бягаш от късмета си, ти от хубавото си не разбираш, за един нехранимайко да изпуснеш такова място, няма да те дам аз на тоя разбойник, ще те пречукам и пак няма да те дам…“ Тошка пак не се съгласи и тогава Арнаутката я подбра с хурката си… На другия ден Тошка сбра дрехите си, прехвърли вързопчето у дружката си и вечерта пристана на Минча.
Гостите не знаеха как я беше мъчила навремето, но знаеха, че след това Арнаутката обиколи цяло село и какво ли не надрънка за Минча, та той се беше зарекъл да й троши краката, като я срещне.
— Откъде се домъкна, мръсница с мръсницата й! — шушнеше си Иван. Той щеше да я изпъди, но този ден никак не прилягаше.
— Брантия мръсна! — гледаше я кръвнишки чичо Продан и смучеше бързо цигарата си.
— Шпионка! — съскаше Димо. — Всичко ще занесе на Ганчовските…
А тя, макар че се обърна към другите жени, едното си ухо пак нагоди към Дима. Но скоро престана да го слуша, защото Станка Сарайдаркина разправяше как Стефан Хъчибързов изпъдил булката си:
— Та като я хванал, мари, гидицкият му човек, па като я запердашил, та я пердашил, докато да посинее в ръцете му… И защо? Защото не искала да му даде нивите си… Аз на такъв непрокопсаник не ниви, съдран цървул не му давам.
— Не са я бъхтали, това са само приказки, ама я изгонили булчината — рече тихо Кина.
— Бъхтал я мари, сватя! — опули се Станка.
— Стефан в тази работа не е забъркан — натърти Кина. — Хъчибързовката я изпъдила. Ние, рекла, само за сватбата ти пет хиляди изхарчихме, а ти, рекла, да ми дойдеш без една бразда…
— Така е, право казва сватята Кина — намеси се Арнаутката. — Чакали да умре Кръстанчето, на Хъчибързовата снаха тейко й де, та да вземат десетина декари, а то, като му измъкнали сетне едни полици, едни чудесии, Боже, опази!… И то да ги е ял, пак харно, ами бил поръчител на Баля Мангов. Пък Балю нали фалира? Та сега Кръстанчетата щели да плащат… И Хъчибързовката си останала на понеделник…
— Боже, Боже! — прекръсти се Станка. — Манговката прави гражданлък, пък други да й го плащат… Крив свят!
— Светът си е хубав, току хората не биват — заклати глава Арнаутката. — Хъчибързовчето тръгвал да оправя света и да реди селските работи, пък гони жена си… Дето човек къщата си не може да нареди, зарежи го ти него…
Иван се изчерви, като че ли го ужилиха с коприва. Хъчибързовчето се вреше във всички обществени работи, караше се с другарите си, все критикуваше, все той искаше да бъде пръв, пък определена работа никога не вземаше. За да прикрие грешките си, той гледаше да се нахвърли върху някого. Жена му беше добра, умна и събудена, хем къщата си редеше, хем и в неговата работа гледаше да му помогне. Стефан ли я беше изпъдил, или майка му, това нямаше голямо значение. Ето, Арнаутката подхвърляше вече на друга страна и думите й удряха на място. Утре ще го разнесе из селото: „Ето вижте ги мари, жените си пъдят, къщите си не могат да оправят, пък седнали света да редят…“ И всичката тази вода ще отива право във воденицата на Ганчовските Иван искаше да каже за това на Дима, но Димо беше се навел към чича си Продан и го слушаше внимателно. От селската мера, от оризището и лятошната суша думата дойде и до анасоните. От цяло село само чичо Продан редовно береше анасон. Тази година особено всички анасони се чалдисаха, само неговият се запази.