Мина Коледа, мина и Нова година. Заредиха се празници. Хората се попремениха, разтъпкаха се нагоре-надолу. Младите се струпаха под селото, писнаха свирджии, извиха се хора, разтропаха се моми и момци. Тошка слушаше и песните, и смеховете, искаше й се да излезе, да се поразгледа, да види свят, да си спомни миналото, но не можеше: тя беше вдовица, на нея не беше позволено да се покаже дори от вратата навън. И отсега нататък така ли все затворена щеше да слуша как хората се веселят? Ни на хоро, ни на сватба, никъде, никъде не можеше да иде вече…
Дойде Ивановден.
И за пръв път от толкова месеца и в тяхната къща се чуха смехове и весели провиквания. През деня им дохождаха много гости. Старата шеташе, въртеше се около гостите, приказваше с тях и се усмихваше от време на време, но все си беше нещо като занесена. Вечерта дойдоха всички другари на Ивана, запяха, разпалиха се. Никой не искаше да знае, че от тази къща беше умрял човек, никой като че не си спомняше вече за него. Но всички знаеха: и Иван, и Тошка, и старата дори, че тези песни се пееха за него, че това беше помен от неговите живи другари…
Друга година на Ивановден старата не жалеше, виното и, току-речи, пазеше го само за този ден. Тази година тя наточи само три-четири паници и толкова. И когато Иван й пошушна да налее още, тя изсъска:
— Който иска да плюска, ей му кръчмите!
— И с тебе човек не може да се разбере! — дусна се той и се върна при другарите си.
29
От виното ли бе, простинала ли беше, или от големия шум, но на утрото старата се събуди с натежала глава. Краката и ръцете й бяха отмалели, коленете я боляха, нещо я дразнеше на гърлото. Тя пошета из къщи, походи из двора, свика кокошките и ги нахрани. Искаше да се поразтъпче на открито, та дано й мине. „От виното е — успокояваше се тя сама.
Пийнах повечко, не трябваше да пия толкова… Пък и тия викове, главата ми щеше да се пръсне…“
Старата се прибра пак в стаята, седна до печката и взе хурката. Но още щом седна, главата й натежа, слепите й очи започнаха да щракат, болките я зацепиха като с клин.
Щом останеше сама в стаята, тя пущаше вретеното, прихлупваше и слагаше лице в дланите си. На два-три пъти Тошка я свари така и помисли, че дреме.
— Мамо ма, ами легни си, ако ти се спи — покани я най-сетне Тошка.
— Няма, няма! — замаха с ръка старата. — Аз само така… Главата нещо…
— Да не те е хванала инфлуенцата?
— Инфлуенция! Мене такива работи не ме хващат…
Старата изтрая до другия ден на обед. Като се нахрани, тя се дръпна от софрата, сви се върху една възглавница и притвори очи.
— Какво? — изгледа я тревожно Иван. — Тебе май не ти е добре?
— Добре ми е — не се даваше още тя, — отмаляла съм, та рекох да си полегна малко.
— Очите ти са зачервени — забележи Иван.
— Нищо ми не е… Моите очи са си такива…
— Слушай, ако не ти е добре, да направим нещо, да сварим я липов цвят, я сърчевина — настояваше Иван.
— Гледайте си вас… за мене не се грижете…
— Е, че ти какво си, та за тебе да не се грижим? — отвърна малко обиден Иван. — Ако си болна, защо да не се грижим?
— Не съм болна, нищо ми не е…
На сутринта старата не можа да се дигне. Иван излезе още в тъмно, отиде в обора, сложи на добитъка, почисти, повъртя се на хармана, дето съседските кучета бяха се сдавили, и се върна чак когато бледото зимно слънце се издигна над Малтрифоновия дъб.
— Мама лежи — посрещна го тревожно Тошка.
— Ама още ли не е станала?
— Не е.
— Инфлуенца — сви устни Иван, като някакъв стар и опитен лекар. — Аз още вчера, като я видях…
— Питах я не иска ли нещо, не, вика, ще полежа малко, вика, и ще стана…
— Ще стане!… — отвърна троснато Иван и влезе при нея.
Старата отметна чергата и го погледна. Треската беше я стопила. Лицето й и без това беше много слабо и набръчкано, но сега то приличаше на мъртвешко. Иван тъй се смути, че на първо време нищо не можа да продума. Мълчеше и тя. Само облизваше често-често побелелите си изсъхнали устни и го гледаше тъжно.
— Какво ти е, мамо? — пристъпи той към леглото й. Личеше, че е загрижен и разтревожен.
— Нищо — отвърна тя тихичко. — Боли ме глава, ама то ще мине…
— Да ида да повикам фелдшера?
— Никого няма да викаш — приповдигна се тя. — Нямаме пари за харчене… Мина ми биля…