Но си легна. И лежа, докато напълно да оздравее.
30
Изминаха се седем месеца от смъртта на Минча. Старата лежеше и ги броеше на пръсти. Останаха още пет. Ще си изминат и те, ще се стопят, без да ги усетят. Ще му направят година, а като мине годината, някой ден снахата ще си намери друг мъж и ще си дигне парцалите. Пък измести ли се веднъж от къщата, иди я гони сетне, иди й направи нещо. Ще се върне тя, ама ще се върне да им вади душите. И като влезе в двора, няма да те гледа като свой, ами ще ти стъпи на врата и ще те натисне: делба!
Старата се мяташе в леглото, пъшкайте, топеше се от мъка и мисли. Дните си вървяха, а тя все чакаше, все се канеше да направи нещо. И все нищо не правеше, стоеше така със скръстени ръце…
„Ами какво да направя, божичко, миличък Господьо! — чупеше ръце тя. — Какво да направя, като всичко е тръгнало срещу нас!… Редя и чакам едно, а става друго. Толкова я чакам да легне, проклетата, да се разболее, а не ще, какво да я правя. Тупнах се аз, та още малко да си ида без дене… И не знам какво вече да правя, обърках се, един ум за зиме ли, за лете ли…“
Старата стана нервна, неспокойна, трескава. Все се сяпаше, все като че беше забравила нещо. Колчем й се мернеше Тошка, очите й се разтваряха, устните й се свиваха в тежки и отровни думи. И колкото и да се въздържаше да не каже някоя остра приказка, пак на два-три пъти я схапа. Понякога тя започваше да приказва за неща, за които нито я питаха, нито пък беше редно да се приказва. И все около нивите, около имота, все за това, как са ги купували, как са се мъчили. И току се нахвърляше върху Тошка, че не прибрала някоя лопатка, че оставила някоя кошница не на онова място, на което трябвало да бъде. На два-три пъти Иван чу тези заядки и сърцето му се сви от мъка.
„Пак ли ще почне? — попита се той тревожно и обвеси глава. — Или пък така си е открай време, само че аз не знам, не съм я чувал често…“
Какво да прави? Да иде при майка си и да й се скара? Опърничава и твърдоглава е тя, не ще вземе от приказките му, няма и да го погледне дори. Освен да я сплаши с нещо, да й каже, че пак са ги раздрънкали из селото… Само от хорските уста се стряскаше тя. Инак, да не се боеше от това, ще умори Тошка, като куче ще я пропъди от къщи…
И колкото повече се цупеше старата, толкова Иван ставаше по-добър и по-внимателен към снаха си. И това не беше, за да ядосва майка си или да се докарва пред хората. Той беше се примирил с делбата на имота така, като че Минчо беше жив. Понякога му ставаше мъка, че ще остане с толкова малко ниви, но дигаше рамене; такова беше положението, човек не можеше да излезе из кожата си. Ще кара криво-ляво, ще преживее как да е един живот. Пък и няма все така да бъде, ще се оправи този забъркан и крив свят, ще се нареди някак и за сиромасите. Няма все за Ганчовските да е хубавото!…
И от съзнание, и от немай-къде Иван не се тревожеше вече за женитбата на Тошка и за делбата на имота. Залисиите вкъщи, тичането по селските и обществени работи съвсем му отвлякоха вниманието от грижите за бъдещото препитание. „Мама ще ми прехвърли дела си — успокояваше се той, когато понякога го зачовъркваше тази мисъл. — Пък това ще ми стигне, все ще се наредя…“
И той беше наумил още щом се запролети, да намери пари, с лихва ли, с някоя ипотека ли, но да намери, за да уреди поне тая работа. Нямаше защо да се отлага това прехвърляне, всичко можеше да се случи. Майка му слабееше от ден в ден, топеше се като свещ, можеше да си угасне, без да се усетят. А така ще направят делбата и тогава ще се види кой колко ще вземе и с какво ще остане.
И наистина старата беше много отпаднала. А след тази инфлуенца никаква я нямаше. Едва се влачеше и все пъшкаше, все охкаше… Краката й не държаха вече, ръцете й трепереха, не можеше една лъжица чорба да занесе до устата си.
Иван често мислеше да я заведе до града на лекар. И отлагаше главно по две причини: беше още студено, пък и пари нямаха. А за едно отиване ще трябват най-малко стотина, сто и петдесет лева. Откъде ще ги вземе толкова много пари?
А трябваше да я заведе, не можеше да я остави така. Тя ще се опъва, ще се дърпа. Иван знаеше това, но нея той нямаше да пита. Ще я натовари някой ден на колата и ще иде. Но най-напред трябва пари да намери…
Като я гледаше така замислена, занесена, така отчаяна и настървена към снахата, Иван се замисли за болестта й. Да е обикновена болест, я корем, я сърце, я глава, лесно, ще я реди как да е, ще я лекува, както може. Но ако е нещо по нервите, ако нещо се е изместила… Тогава?
Той настръхваше от тази мисъл и бързаше да я пропъди. Но нещо му подсказваше: „Погледни я, погледни я!“ И той с часове стоеше край нея и я наблюдаваше. Погледът й беше вторачен и студен, ръцете й трепереха, движенията й бяха пипкави и несигурни. Устните й се мърдаха, тя си приказваше нещо, спореше с някого и така се увличаше в мисълта си, тъй се заплесваше, че почваше да си приказва с глас. Иван долавяше само откъслечни думи, та не можеше да разбере какво толкоз я занимава.