Веднъж, като я гледаше така отпаднала и неспокойна, той седна до нея и започна да я моли:
— Майко ма, полежи си малко, стига си работила, нали виждаш, че от инфлуенцата още не си се оправила… Работата и без тебе ще се свърши… Пък и да не се свърши, то и без това човек не може да си поседне… Пък ти си стара вече, каквото си работила, работила си…
— Няма да се свърши без мене, синко, няма да се свърши без мене! — отвръщаше тя строго и клатеше заканително глава. — Гледам те, дремеш си ти и за нищо не искаш да знаеш… Пък времето си върви, времето не чака да ти уври умът… — Тя замълча за миг, погледна го някак съжалително и пак заклати глава: — Няма да се свърши без мене, няма!…
Иван я гледаше плахо.
„И това ли ще ни сполети!“ — чупеше отчаяно пръстите си той и не знаеше какво да й продума, как да я разтуши, да я поразвлече малко.
— Няма да се свърши, няма да се свърши без мене!… — повтаряше си като отслабнало ехо старата и клатеше глава.
— Кака шета вкъщи, аз си гледам добитъка и кърската работа — подхващаше кротичко Иван, — ти за какво има да се грижиш?… Хвани Петето за ръчичката, излез донякъде, поразходи се, идете на гости…
— Ще ида… в гробищата ще ида…
— Защо приказваш така бе, майко? — гледаше я умолително Иван. — Кажи, ако нещо те боли, ако не си добре, да те заведа в града на доктор… Ще продам малко жито, може и назаем да взема… Няма да те оставя така…
— Ще ме заведеш в пъкъла.
— Гледай каква си! — укори я галено Иван. — Послушай ме веднъж, най-сетне едно отиване не е кой знае какво…
Старата не отговори. Но и от погледа й, и от това отчаяно поклащане на главата той разбра, че приказките му не са хванали място.
„Какво тегло съм имал да тегля! — окайваше се Иван. — Какво да правя сега, къде да я водя, как да я лекувам!… Тю!… Право са казали хората: лошото не ходи самичко. Умря батю, мама се… — Иван не можа да завърши мисълта си, уплаши се. — Пък може да не е — окуражи се той. — Тя аслъ си е такава, опърничава.“
Иван отиде при Тошка в кухнята и се спря на вратата.
— Лошо! — рече той с въздишка. — Лошо!
Тошка переше гърбом, плещите и се огъваха, кръстът й се виеше красиво, ръцете й пипаха чевръсто. Тя беше се унесла в работата и го усети чак когато той въздъхна и продума.
— Какво? Какво е станало? — извърна се тя, без да извади ръцете си от коритото.
— Мама не е добре — рече тихо Иван.
— Да не е легнала пак?
— Не е… ама нещо… такова…
Тошка остави прането, изви се назад и го погледна тревожно:
— Какво й е?
— Знам ли? — сви рамене Иван.
— Нали казваш, че се е разболяла пак?
— Не е… ама… не знам… — предъвка Иван. — Отслабнала е много… И все нещо такова… нерви ли е, какво е, не мога да я разбера…
Тошка помълча, дълбоко замислена. „Нерви, рече той — съобрази тя нещо. — Такова трябва е… сега чак разбирам защо тя…“
— Ами заведи я на доктор — отвърна съчувствено Тошка.
— И аз това викам! — оживи се Иван. — Ама не ще… мъчих я… И няма да ще, нали я знаеш каква е…
31
Старата се ослуша. Тошка се закашля веднъж, дваж и тази кашлица не беше от някакво случайно задавяне. „Чакай! Чакай! — слухтеше старата, като че дебнеше плячка. — Ако се закашля още веднъж, тогава тая инфлуенция и нея трябва да я е пипнала!“
Тошка се повъртя в другата стая, поработи нещо и излезе. Точно пред вратата на собата тя се спря и се осекна. „Аха! Аха! — ококори се старата. — Също като мене. Дано само повечко да я подържи!“
Тошка мина в кухнята. Старата се залепи на прозореца, нададе ухо, но нищо не можа да чуе. Искаше да разбере дали няма да се закашля още веднъж. И като недочу нищо, дръпна се настрана и се надигна. „Чакай — рече си тя — да ида да видя. И ако има нещо, още сега ще я наредя… Докато е време, инак може да й мине като оня път…“
— Булка, тури малко фасул да се свари за пладнина — заръча старата още щом влезе в кухнята.
— На чорба ли? — прогъгна Тошка.
И като се обърна, старата видя, че върхът на носа й беше зачервен, очите й овлажнели, дишането й тежко.
Тя цяла изтръпна, изтръпна от радост и от страх. Дойде това, което толкова време чакаше. Сега! Сега ще я научи тя…
„Света Богородичке, помогни ми!“ — пошепна си старата и се подпря на въстребчето до вратата. Една салтамарка, сложена върху наредените черги и козяци, се смъкна и падна в краката й. Но тя не я видя, не я усети. Сърцето й играеше като полудяло, ръцете й трепереха като вейки. От толкова дни очите й за пръв път светнаха радостно и тревожните отблясъци в тях бяха само от страха, че може пак да не успее. Но този път тя няма да сбърка. Този път всичко ще се нареди, както трябва. Само дано татулът не я излъже. „Майко света Богородичке! — прекръсти се старата зад гърба на Тошка. — Помогни ми, научи ме как да го направя! Кое по-напред да сложа: онова, дето е в шишенцето, или смляното с черния пипер? И малко счукан ще поръся! И малко счукан ще поръся! — заклати глава старата. — Едното ако не хване, другото ще я удари. Ама да стане, да се свърши.“