Старата се оживи, някакъв незнаен прилив на сили помете в миг и охкането й, и пъшкането й. „Сега? Сега! — заканваше се тя, цялата изтръпнала от радостна тревога и някакъв смъртен, непознат страх. — Ще ми олекне най-сетне, ще хапна и аз сладък залък, ще легна да си поспя, както Господ дал!…“
По-скоро! По-скоро!… Да й каже ли? Да иде ли да й пусне вино? Ами Иван? Тя беше забравила за него. Друг път той от тъмно се замъкваше по тези пусти кафенета, а днеска се е заврял в обора, чака да дойдат да го калесат… И Петето, и то се върти тук… Но с него е лесно: ще го прибере в стаята, ще го залъже с нещо… Но Иван! Иван!
Старата искаше по-скоро да се свърши, та да си отдъхне, да й светне пред очите… Тя се оживи, хрумна й една мисъл. Ще излъже за нещо Ивана, ще го изпрати някъде и ще го изпрати за по-дълго, та спокойно да може да си свърши работата.
„Имам време! Имам време!“ — успокояваше си се сама. А не можеше да търпи, бързаше, като че щеше да изпусне нещо… Толкова дни е чакала, толкова дни се е надявала, толкова дни е следила всяка нейна стъпка, гледала е как диша, не се ли лъщи, не киха ли… И сега изведнъж, когато вече беше загубила надежда…
Тошка се въртеше около огнището, духаше, стъкваше клечки и тресчици, редеше си работата за през деня. Свекървата я гледаше в гърба и въртеше леко глава! „Падна, предаде се и ти!“ Оная другата, омразната, жилавата Тошка я нямаше вече. Пред нея беше хремавата Тошка… Тая Тошка щеше да изпие една паница вино с татул и…
Старата не мислеше какво ще стане по-нататък. За това беше мислила толкова месеца и сега беше напълно уверена, че всичко ще се свърши благополучно. Ще дойдат да я видят съседите, ще кажат, че си е умряла така, както си е ходила, ще я заровят на бърза ръка и всичко ще се свърши… На колко погребения е ходила старата, никъде не е станало дума как е умрял тоя или оня. Ех, умрял си, Господьова работа. Пък болести много, откъде ще знаят здрав ли е бил човек, или не е бил. Оная година, когато Пеню Арабаджията умря, всички останаха с прехапани езици. Беше един здравеняк, една планина човек, кой ли не му завиждаше на здравето. Всички викаха, ако не му се случи нещо я от нож, я от куршум да си иде, ще живее сто години. Пък то… Като си стягал веднъж едно колело, тъй си и останал. Намериха го полегнал настрана, и толкова… И никой нищо не продума, никой в нищо не се усъмни. Умрял си човекът, какво от това… Ами и Деля Пангалкина, и тя така. През деня прашила анасон, вечерта заохкала и докато разберат какво й е, отиде си женицата… Хем и тя беше млада и здрава като кочан… Хората може да поприказват за Тошка, но лоша дума за старата няма да кажат, в това тя беше сигурна. И защо ще приказват лошо, живеят си добре, погаждат се, какво повече? Пък и да видят, че е отровена, пак нищо. Изпила отрова, изпила я, та кой й е крив за това? Малко ли млади и стари се тровят? Човек си е господар на живота и ако рече да умира, можеш ли да го спреш?… Ех, ще попитат защо е направила така — дотегнало й е, що ли, ама нека си питат… Искала, умряла. Ама защо й е дотегнало, от кого й е дотегнало, ех, за това тя сама си е знаела… Тук, на село, много-много не издирват за такива работи. Завистниците и враговете може и да си подрънкат малко, ама нека си дрънкат. Тя да си отърве имотеца, пък те нека си приказват, колкото им се ще… Няма да угадят, никой нищо няма да разбере. „Само татулът дано не ме излъже!“ — молеше се старата, изтръпнала цяла от отчаяние и страх.
Влезе Иван. Навущата му бяха изцапани, гърбът му беше осламен. Той се отърси и седна на малкото столче до огъня.
— Има ли нещо за похапване, а? — обърна се той към старата, а сетне и към Тошка. Старата като че сега за пръв път видя, че е влязъл, погледна го учудено и се сопна:
— Я се изтърси вън, няма все след тебе да се ходи…
Иван се огледа настрана по пода:
— Две-три сламки, голяма работа…
— Голяма работа я! За тебе може да не е голяма, ама който шета, за него е голяма!… — Старата приказваше много високо и приказваше в Тошкина защита. За да не си помисли Иван, че се е оплаквала нещо на старата, Тошка рече тихо: