— Нищо, мамо, аз ще помета…
— Нищо! Не е то нищо! — рече по-меко тя. — Хайде, сложи да хапне нещо и да върви да си гледа работата… Друг ден… — Старата искаше да каже, че друг ден още в тъмно се е запилявал по кафенетата, а днес, когато не й трябваше тук, седи и още за ядене пита… Но си прехапа думата и свърши надругаде: — Кога си питал по това време за ядене…
— Гладен съм. Снощи не съм вечерял — оправдаваше се Иван.
— Като скиториш…
— Иии, скиторя! — отвърна с досада Иван. — Че какво да правя?
— Какво да правиш?… — Старата се запъна: ха сега де, сам питаше какво да прави. Тя помълча за миг и изведнъж се досети, че чичо му Продан беше поръчал да намине у тях, щели да изправят плета на градината. Оня ден воловете им се сборили и го капичнали. — Ето, иди у чичови си Проданови да им помогнеш за плета… Вчера чичо ти ме видя, та ми заръча да ти кажа…
— Ще ида — отвърна Иван. — Още сега ще ида.
Строгостта на майка му беше в защита на Тошка и това много му хареса.
„Виж как се е отпуснала!“ — зарадва се Иван.
— Па като идеш у чичови си, вземи и Петето, да си поиграят там с Ангелча — наръча старата. „Ще се нареди — рече си тя, изтръпнала от радост. — Нека да идат двамината, може нещо да попречат, като са тук…“
— Вземи го, вземи го — помоли се и Тошка. — Омръзнало му е да се върти все из двора. Пък и другарчета си няма тук, всички са по-големи от него, не го щат да си играе с тях.
— Ще го взема — кимна Иван. — Петето къде е?
— Ей сегичка ще го намеря — скочи Тошка. — Заедно да хапнете, каквото има…
— Заедно, заедно, няма какво да се разтакат — обади се и свекървата.
Гласът й щеше да я издаде. Или пък така й се струваше? Тя не знаеше, но усещаше как сърцето й бие като полудяло. Вълнението я стисна за гърлото. „Сега! Сега! — заканваше се тя. — Ако не иска да го изпие, насила ще й го дам… Ама тя ще го изпие. И не само че ще го изпие, сама ще си наточи виното. Сама ще си сипе и счукания татул…“ Пък колкото за шишенцето с татулената водица, него тя ще й го излее някак…
Старата излезе. Не я свърташе на едно място, боеше се да погледне Ивана в очите, струваше й се, че той ще разбере всичко, ще скочи и ще развали цялата работа. Пък така хубаво се нареждаше, тъй добре тръгна тая сутрин. „Само дано… Само дано…“ — молеше се старата. Но какво искаше, и тя не можеше да определи.
Времето вървеше бавно, проточено, лениво. Иван и Петето се бавеха в кухнята, стягаха се, какво правеха, един дявол знаеше… Старата взе да се безпокои. Ето пладнина ще стане, а те още се мотаеха. — Ще мине и тоя ден така, ако и днес не го направи, кой знае дали друг ден ще й падне такава сгода…
Старата се сепна. Пътната врата хлопна, Петето се разтича из улицата като изтървано теленце и ясното му гласче закънтя:
— Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!…
Сега?
Сега вкъщи оставаха само двете. Никой няма да види и да чуе. Само дано не се домъкне някоя гостенка. Старата настръхна, като си помисли, че някоя бъбрива съседка може да се дотътре за нещо тъкмо в това време… Ще я изпъди… Но как ще я изпъди, нали може да се досети… Сега и майка й да се завърнеше от гробищата, старата не би я посрещнала радостно… Само трябваше да се бърза. Никакво отлагане. Още сега, ако може, още до обед да се свърши всичко.
Старата се залепи на прозореца и се вторачи навън. Вратата на кухнята изскърца леко. На двора се показа Тошка, позавъртя се зад хамбарчето, излезе оттам и зави към хармана. „Отива за дърва“ — рече си старата със засъхнало гърло. И изведнъж тя цялата отмаля, силите я напуснаха, главата й отегна на плещите като камък. Тя знаеше какво трябва да прави сега, но не можеше да се помръдне, краката й се бяха свили като претрошени. „Няма ли да мога?“ — попита се тя изтръпнала от ужас и се подпря на ръце. И се дигна, без сама да усети как. „По-скоро! По-скоро!… Няма време!“ — повтаряше си тя в ума и се люлееше като трескава. Към килера, към сандъка… Тя намери ключа, отвърза го от престилката си и влезе пипнешком в полутъмната стаичка. Ръцете й трепереха, но тя отключи бързо и още по-бързо затършува из сандъка. Започна да мята наредените дрехи, сетне се досети, че пак трябва да ги нарежда, укори се и наново започна да ги нарежда. „Какво правя аз? — рече тя гласно и затършува шишенцето и малкото вързопче. — Да ме не види само. Да ме не види, че бъркам тук!“ — плашеше се старата, без сама да знае защо не трябваше да я види, че тършува в сандъка си. Струваше й се, че ако види, ще се изсмее и ще разкрие целия й план… „Ох, божичко, света Богородице! Къде съм ги навряла тия работи!“ — косеше се тя и бъркаше между наредените стари и изпокъсани дрехи. Времето хвърчеше, струваше й се, че е изминал цял ден. Тошка сигурно се е върнала, влязла е в кухнята и чака да я попита за нещо. И като види, че я няма, ще дойде да я търси в стаите, ще се вмъкне и в килера. И ще я види какво прави. Ами сетне? Всичко ще се разтури, ще иде по вятъра!… Но защо ще се разтури? Защо ще иде по вятъра?… Старата се поокуражи и с двойни сили затършува проклетите неща…