Страхът не я пущаше и колкото бързаше да ги на мери, толкова по се заплиташе в размотаните разхвърляни парцали. Най-сетне! Ето! Тя ги напипа, стисна ги и ги грабна. Но се дръпна назад. Трябваше да заключи. Кой знае защо, тя си втълпи, че непременно трябва да заключи. Все й се струваше, че някой ще влезе след това и ще попита: „Ами този сандък защо не е заключен?“ И чак когато завъртя ключовете, тя се досети, че няма защо вече да заключва. „Пък и по-добре е да си е отключен! — съобрази наново тя. — Досега все е бил отключен, нека пак да си е така…“ И тя насочи ключето. Но ръката й трепереше и ключалката като жива все се изплъзваше настрана. А и не беше много светло, та да види. „Да опустее макар! Никакво да се не види! — разлюти се тя. — Ух, че съм пипкава и аз!…“
Ключето щракна, тя опита дали сандъкът е отворен и изтича бързо в стаята. Колко време се беше изминало? И дали Тошка се е върнала от хармана? „Сигурно! — рече си старата. — Няма мене да чака!“
Тя седна до прозореца и се загледа навън. Очите й шареха жадно, извиваха се ту към хармана, ту към кухнята. Да е до огъня? Да се е завъртяла около фасула? Може и там да е, но нищо не се чуваше, никой не шеташе.
Старата подвикна от радостна изненада: Тошка се зададе от хармана с нарамник клечки и тресчици, влезе в кухнята и без да се бави, мина в стаята при свекървата.
— Мамо ма — обърна се тя, — има малко сланинка от вчера, да спържа ли с нея фасула?
— Спържи го, спържи го, защо да го не спържиш! — отвърна старата като в просъница, без да разбира нито какво я питаха, нито какво отговаряше. Тя мислеше само за едно и само едно разбираше: по-скоро да свърши, па каквото, такова…
— Ами как да нарежа сланинката: по на едричко или по на дребничко?
— Както знаеш, булка, тия работи по ги разбираш от мене…
Тошка примижа от радост, по-голяма похвала тя не беше чувала.
— Разбирам ги… — избъбри тя срамежливо. — Хич не ги разбирам…
— Ами ти — обърна се ненадеяно, със загрижен вид старата — какво такова приказваш през носа?… Да не те е нещо… и тебе… а?
— Инфлуенцата ме оставила за най на края — усмихна се Тошка.
— Уууу! — плесна ръце старата. — Вино и черен пипер, още сега! Зер ако легнеш, хем ще се намъчиш като мене, хем и къщата ни няма кой да погледне, нали ме виждаш мене, за нищо не ме бива вече… То такава проклета болест, да чува Господ и да пази…
— Ще изпия една паничка — врътна глава Тошка.
— Аха, аха! — светна старата. — И две ще изпиеш… Много помага… Ако не беше то, не знам какво щях да се правя… И на Ваня, и на него много помогна… — И като се притисна на корема, дето бяха скътани шишенцето и вързопчето, тя се надигна бързо.
— Ами още сега ли? — попита Тошка, радостно смутена от грижите на свекървата.
— Ами защо ще чакаш?… Изпий го, докато е време… На! На ти ключа, вземи голямата паница и иди в избата, та си пусни… Само по стълбата гледай…
Смутена, радостна, ухилена срамежливо, Тошка стисна ключа с трепереща ръка и мина в кухнята. Тя не можеше да се начуди на тези грижи и на това доверие. Сама в избата! Там, дето никой не можеше да пристъпи!… „Гледай сега, стара жена — чудеше се Тошка. — Днеска мисли едно, приказва ти го, утре изведнъж друг ум й дошъл!…“
И когато отвори, тя се огледа като в някакво подземие, дето беше заключено приказно богатство. „И защо заключваше досега, защо пазеше да не влезе някой без нея? — спря се Тошка пред мижавото прозорче с излинелия чувал. — Да имаше някакви пари?“ Тя се огледа. „Вятър! Тя ако има пари, та ще се пържи така за половин лев!“ Но какво имаше, та така грижливо заключваше? Тошка се разглеждаше и нищо особено не можеше да види. Личеше, че е копано сетне, след като е била направена къщата. Гредите бяха сковани здраво, но тромаво. Отдолу имаше наковани разни парченца от дъски, за да се затъкнат дупките на пода. Горе те бяха изгладени много добре, но отдолу приличаха на някакви нескопосано наредени кръпки. Грижовен къщовник е бил старият. Всичко сам беше направил и във всичко имаше пръста на майстор и стопанин. Тъй му и викаха в селото: табиетсайбията.
Тошка се оглеждаше бавно, с едно чудновато любопитство, като че за пръв път влизаше тук. Пък и можеше да се каже, че влизаше за пръв път. Винаги, когато е стъпяла в тази дупка, старата е стояла в това ъгълче и не е давала да се шляят вътре без работа. Като оставяха нещо, и хайде пак навън. Ето и буренцето. Колко е мъничко! Под канелката имаше паничка. На дъното се бяха събрали няколко капки, червени и лъскави като кръв. Тошка завъртя канелката и в паницата потече тънка, изкривена струйка. Виното беше на свършване. Като напълни паницата, тя отпи една глътка, отпи, хем, за да го опита, хем, за да го не изплиска при изнасянето навън.