Когато влезе в кухнята и се обърна, за да го остави на миндерчето, та да иде да пита за черния пипер, тя видя свекървата до вратата.
— Ха така! — рече насърчително старата. — Изпий го сега, та да видиш… виното и без това си е лековито…
— Ами черен пипер има ли? — попита Тошка малко поусмихната.
Старата схвана тая усмивка и я сгълча галено:
— Нищо, нищо! За цер като е, и две паници се изпиват… Ух, аз пък забравих да взема черния пипер… Иди го донеси, в долапчето е, завит е в една книжка… остана още когато Ваню пи…
Тошка тръгна и се усмихна пак: как щеше да изпие цяла паница вино, нали е срамота!… И пред свекървата!
И още щом излезе, старата измъкна из пазвата си шишенцето с гъстата течност. Чу се слабо изкълколване, също като последното вдишване на умиращ. Свърши се. Ръцете й трепереха, сърцето й биеше отвътре, като че искаше да избяга, очите й се въртяха гузно на всички страни. Тя се люлееше от тревога и страх, от страх, че може да не случи. А трябваше да стане, да се свърши, пък каквото, такова… Ако се отложеше само за един ден още, тя нямаше да издържи, щеше да се пръсне от мъка, да полудее от напрежение… И като помириса празното шишенце, тя го пъхна бърже в пазвата си и хукна навън. На вратата я срещна Тошка. Сърцето на свекървата се преобърна, също като че я свари на местопрестъплението.
— Това ли е, мамо? — показа Тошка сгъната хартийка.
— Това е.
Старата искаше да каже още нещо, но сили не й останаха. За пръв път от толкова време тя се уплаши от постъпката си. Но това беше само за един миг. Ако беше я срещнала извън кухнята, може би нямаше да се уплаши…
Тя изтича до стаята, грабна хурката, сви се до прозореца и се ослуша. Сърцето й още не можеше да се успокои. Ударите му, като удари на чук, отекваха в слепите й очи. „Божичко, помогни ми! — помоли се тя горещо и се прекръсти широко. По кожата й полазиха тръпки. Но от страх или от студ тя не можа да разбере. — Само дано хване… Дано я удари… Дано не излъже!…“ — шушнеше си тя, вперила поглед през прозореца. Кой знае защо, все й се струваше, че снахата ще изскочи от кухнята, ще се разтърчи из двора, ще се развика. От татула, хората се побъркват. Помни още когато бяха деца, те се гонеха из улиците и си викаха припевно:
Старата стисна дланите си: „Ох, има си хас да се побърка някак, че да хукне из махалата!… Божичко миличък Господи, за какво сме тогава!…“
Тя се залепи за стъклото: от кухнята й се дочу вик. Или нямаше нищо?
„Дали да ида да видя?“ — попита се тя и заклати отрицателно глава. Страхуваше се да надникне. Ами ако е разбрала всичко, ами ако я посрещне на вратата, че се хвърли на врата й? „Ще чакам! — окуражи се тя. — Ще чакам тук, пък каквото, такова!…“ Тя се въртеше неспокойно, очите й шареха като на изумяла. „Или пък да изляза? Да ида у какини, а? — попита се тя. — Тогава ще е по-лошо. Отровила я, ще рекат, и излязла…“ Не, ще си седи вкъщи, па когато всичко се свърши, ще се развика, ще се разтърчи, ще се изприпее, та цялото село ще дигне на главата си!… Колко време се измина? И дали Иван и Петето няма да се върнат? „Не, няма да се върнат, пладнина не вярвам да е станало, те там ще обядват…“
В цялата къща беше тихо и спокойно. На двора се разхождаха няколко кокошки, кълвяха и потичваха ту насам, ту натам. Един петел изкукурига, сетне пътната врата като че хлопна. Кучето излая, спусна се и пак се сви назад.
Старата премаля. „Ох, дано не се е върнал Ваню!“ Тя знаеше, че Иван ще се разтърчи, всичко ще дигне на крак, ще намери талига и ако има време, ще я закара до града на доктор… Пък ако я намери изстинала, тогава… Ще си замълчи ли той, или…? През последните дни той беше станал друг човек, тя виждаше това. И нямаше нищо чудно, ако я хванеше за яката и попиташе с яд и злоба: „Ти ли го направи това?“ Старата изстина. „Той ще го извърши това; той не е с всичкия си!…“ И ще я предаде на общината. Защото само той можеше да се сети какво е направено…
Прилоша й. Тя се облегна на рамката и се отпусна. Но се изправи като опарена: навън й се счуха стъпки, някой като че се обади от кухнята.