— Влез де! — рече Тошка и се засмя с глас. — Какво гледаш така като изтърван заек? Влез, сама съм, мама я няма тук.
Той влезе, но не й отвърна, само я погледна строго и свъси вежди.
— Защо ме гледаш така? — извика Тошка с упрек и разпери ръце да го прегърне. Но той се отдръпна. — Къде се бави толкова? — простена тя. — Мама ще ме изяде тук… Защо ме оставяш сама, нали знаеш каква е…
И чак сега Тошка видя, че това е Иван, облечен с дрехите на Минча. Тя отстъпи, спъна се в съдовете и падна. Медникът й се видя голям, много голям, струваше й се, че не той е в къщата, а къщата е в него Тя се извърна към вратата и извика: Ивана го нямаше, в кухнята беше се вмъкнало кучето. Главата му беше завита с черна кърпа, очите му светеха и само муцуната му стърчеше застрашително. „А, падна ли ми!“ — рече то и пристъпи. Тошка извика и се дръпна назад: това не беше кучето, това беше свекървата. И хем беше тя, хем пък не беше. „Иде да ме удуши!“ — мина й през ума. Тя извика и замахна с ръка. Но свекървата не трепна, гледаше я само, мълчеше и сумтеше ядно. Тошка се сгърчи назад й запълзя към ъгъла. Тя се хвана за дрехите, изправи се, за да може по-добре да се брани, и се помъчи да извика. Но не можа: гърлото й беше схванато. Тя протегна ръце настрана, като да се запази, извърна глава и очите й, широки и безцветно разлени, се облещиха страшно. Една кръвожадна челюст изтрака пред нея и се разтвори като яма. Тошка се отпусна напред, гърдите й се опряха на козяка, ръцете й се плъзнаха, тя се сви и се свлече на студения под като откачена дреха…