Тошка едва сдържаше плача си.
— Ами от мене по-близка имаш ли ма, лели? Ами аз съм ти като майка, от една педя съм те изгледала, дето се вика… Как ще я оставя аз да ми мъчи чедото, тя хранила ли е дъщеря, та да види как се храни и как се чува женска челяд, кучка с кучката й?…
Арнаутката млъкна, за да поеме дъх. Очите й горяха. Тошка изхлипа.
— Мъчи те, а? — прегърна я Арнаутката.
— Мъчи ме.
— Ах, тая мръсница зъбата! Ах, тая усойница проклета! — скръцна Арнаутката. — Чакай да я науча аз как се чуждо чедо мъчи!…
— Лельо, моля ти се! — притисна се в нея Тошка. — Нито думица, чу ли?… Като на майка ти се моля… Ще ни разнесат из селото, жива няма да съм си…
— Тебе ли ще разнесат ма, лели? Тебе ли? Не знаят ли в цялото село, че си кротка като гургулица, а? Ако разнесат, тая кучка ще разнесат, хората знаят каква стока е, пък тебе грижа ли те е за нея?
— Не! Ще ти се разсърдя, да го знаеш! — рече решително Тошка.
— Ху-ба-ва работа! — дръпна се учудена Арнаутката. — Ще ми се разсърдиш, дето ти мисля доброто, така ли?… Пък разсърди ми се. Ама и да ми се сърдиш, и да не ми се сърдиш, аз чедото си няма да оставя така…
Тошка избърса сълзите си с крайчеца на черната вълнена престилка и отстъпи.
— Да ида оттатък, може да ме види — погледна тя плахо.
— Кой? — кресна Арнаутката. — Че какво, като те види? Да не си влязла да крадеш? Я, я, гледай ти нея! Щяла да я види! Нека те види! Тя да не е господарка на кефа ти? Е-хее! Сега колкото тя е господарка в тая къща, толкова си и ти. Какво може да ти направи? Както се разпорежда тя, така ще се разпореждаш и ти. Пък ако много вземе да отпуща език, ей ни къде живеем ние… Ела ти при мене, пък аз тогава ще я науча откъде изгрява слънцето…
— Ох, лельо, недей, моля ти се!
— Какво? — наведе се Арнаутката. — Та хока те вече, а?
— Хока ме.
— Защо те хока, мръсницата й?
— За нищо. Криво й е. Ама на мене да не ми е много хубаво?
— Дано в гробищата се изправи макар! — кипна Арнаутката. — Че ти какво си й виновна на тая брантия? Че ти си още дете ма, лели, че тя като писано яйце трябва да те гледа!… Чакай ти, ще й дам аз на нея, ще я науча аз…
— Лельо! — хвърли се Тошка. — Нито думица… Много ти се моля!
— Защо ма, лели?
— Ще ме изяде сетне.
— Ааа! Ще те оставя да те яде, тъй ли? Като си изгледа дъщеря, нека си я яде тогава…
— Ох, ще ми забъркаш някоя… ще ме погубиш…
— Шшшшт! Трай ти, аз ще се разправям с нея!… — И Арнаутката се връцна бързо към сайванта.
Старата беше изпратила гостенките и се оглеждаше внимателно. Като ги видя, тя сбърчи чело и заклати глава:
— Аха! Ето откъде идат фитилите!
Тошка сви зад градинчицата, събра малко съчки и влезе в кухнята. Черната шамия на свекървата беше спусната ниско над очите й, но тя не изтърва от погледа си Тошка:
— Ревала е, кучката!
5
Иван беше ядосан. Гостите разбраха, че в къщата му ставаше нещо. През всичкото време старата като че ги гледаше накриво, мляскаше мълчаливо и шеташе като занесена. На новите роднини нито веднъж не продума. Не погледна дори Младена, макар че ставаше като син. „Проклета жена! — съскаше Иван. — Цупи се, защото не стана на нейното. Ще има да чака тя…“
Иван беше вече глава на семейството. Вълнуваше го дълбока, неясна гордост, чувствуваше се възмъжал и сериозен. Но покрай гордостта се промъкваше и смущението от всички знайни и незнайни трудности. И тогава го обхващаше някакво срамно и унизително отчаяние. Струваше му се, че след смъртта на Минча животът е станал по-труден и по-сложен. Сега от него искаха хляб, искаха дрехи. Но пари нямаше, отникъде не можеше да хване някой лев. Житото трудно щеше да ги изхрани до пролетта, пък имаше да посрещат толкова други дребни харчове. Приказваха, че наскоро през селото щял да мине бирникът и този път никому нямало да прости. „Лошо!“ — пъшкаше Иван. Лозето им е малко и гроздето няма цена, вино никой не ще да купи. По-напред селяните вадеха по някой лев от тютюн, сега хем им забраниха да го сеят, хем и цена нямаше… Мъчнотиите не бяха една и две, злините идеха и отвън, и отвътре.
Преди смъртта на Минча и работата в стопанството като че беше по-проста и по-лесна. Тогава всичко като че вървеше някак от само себе си, трябваше само да се ходи на нивите и да се работи. А ето че не било така. Нивите бяха малко, а мъката голяма, земята не раждаше кой знае колко, тор не достигаше. Всичко добре трябваше да се пресметне, да се прецени и определи.