— Кои са тия? — попитах аз своя хамалин, като му подмигнах с око.
— Генович и Арнаудов — пришепна ми той.
— Оле-ле! света майко Парашкево! Къде да се дяна? — Скрий ме под ферджата си! — извиках аз и се обърнах към една млада кадъна, която даваше за „бог да прости“ хляб на кучетата и която наистина приличаше на св. Парашкева. Но немилостивата св. Парашкева не ме прие за син, а ме тласна, и аз полекичка, полекичка, за да ме не подушат някак шпионите, вървях зад гърба на хамалина, доде най-после изминахме и влязохме в друга кучешка държава.
Великолепно зрелище! Зрелище достойно за кис-цата на живописецът на „Крум Страшни“ или за кисцата на г. Клепарски! Представете си! На мегданя, дето са били избити едно време еничерските отрочета, пред джамията на завоевателя, повален огромен тулум с червиш. Около тулума безбройно число кучета, турци, сякаква рая и няколко английци, французи, немци и руси — кореспонденти на по-първите официални европейски вестници, които, види се, подушили, че вопросът за скопяването ще да произведе гражданска война в столицата. Онеправданото племе заобиколило тулумът и с революционни движения и облизвания ръмжи и готви се да покаже пред света, че любовта към свободата и червиша не е угасла още в кучешкия стомах. Сичко се видеше нагласено за бунт, сичко воодушевено от велики идеи: само нямаше още кой да се качи на трибуната, да запали страстите и да возвести революционния пир. Не се мина много, и ето че иде със свитата си г. президент от махалата на патриаршията, с ощавена глава, навъсени вежди и дебели мустаци (французинът дипломатически се усмихна на немеца). Щом влезе в събранието, президентът от патриаршията (за краткост се изразявам тъй) класически изръмжа и на двете страни и без да губи време, геройски се метна на тулума сред общи и живи возклицания на единоутробните си и двуутробни братя. Той ръвна от тулума, замляска и с приятна усмивка въдвори тишината.
— Кучета граждани! — начна ораторът със слогът на г. Оджакова и ръвна пак от тулума (французинът свали капелата си и поздрави великия изтребител на бутер брота). Правителството на милостивият ни цар баща, като окъта вече екзархията на овцете и патриаршията на козите (раята протестува), сир. като изяде такъв един тулум с червиш (ораторът ръвна пак от тулума) — за да не седи по принципа на тебибелите5 без работа, простряло е ръка и връх нашите — тъй да кажа, а инак да разберете — най-свети чувства (шепнения под опашката). И тъй понеже червишът е сладък (ораторът ръвна пак), а нашите едноплеменници нямат вече с какво да ни купуват симиди и бели джигри6 (турците мигат), великите сили, за да дадат живот на империята, поискали да влезем в законен брак с прекрасната половина на нашето племе. (Ханъмките лаят: „пий не сме половина“). Но това убо понеже е противно на закона за червиша, то за да не допуснем московците в държавата (московецът и англиецът си правят мечешки комплименти), трябва да пожертвуваме червиша и детеродните удове за доброто на пилафа — ерго, трябва да се скопим!
— Долу ораторът! Долу тоя шпионин! — изръмжа сичкия митинг и енергически пристъпи към трибуната. А едно четвероного — рошаво и лошаво като маджарин, скокна на трибуната и здавчи оратора за дебелия врат (немецът иронически подмигна на французина). Президентът от патриаршията падна долу и изтуплените граждани скъсаха му лисичия кожух и го скопиха; а новия наместник с огнени очи изгледа събора, ръвна от тулума и сред страшни викове зави като зимна буря: — Кучета! На тоя мегдан са паднали нашите прадеди за честта на червиша, на джигрите и на детеродните си удове! Такава чест може да настигне и нас! Но да докажем на европейската цивилизация, че червишът е сладък, че джигрите са наши и че ние не сме рая! Нека прочее се скопява тоя, който иска да става евнух и да ближе сахани; а ние — дързост, кучета! Дързост, да изядем червиша, пък нека ни избият, както избиха и нашите прадеди! За награда на оня свят ние ще наследим вечно блаженство и хиляди тулуми с червиш!
Въодушевените граждани с ярост се хвърлиха връх трибуната, и борбата за червиша замяза на гражданска война. От минута на минута тая борба земаше се по-големи размери и близо беше да замяза и на революцията от 48 г., ако шпионите под предводителството на хаджи Иванча Пенчович ефенди не пристигнаха на разорените места. Обершпионът, накачен със сякакви ордени и храчки за способността си да открива съзаклятия, в минута уталожи возтанието и с достойнство на сана си пристъпи да издирва кой е изял тулумът. Но на мястото, отдето грозеше опасност ка империята, нямаше вече ни един революционер, освен остатките от трибуната и скопеният президент, който лежеше и записваше в кучешките летописи знаменитият ден. Със съчувствие погледна х. Иванча на него, но горделивият защитник на империята и на червиша стана и вдигна крак, та попръска мястото, дето му скъсаха кожуха, и си замина. „Браво!“ — щях да извикам аз от възхищение, като видях, че и кучетата с презрение гледат на шпионите: но приседна ми! Откъде касапинците изгрея едно турско „превозходителство“, пред което раята падна на колене, европейците побягнаха, а турците и шпионите се приготвиха да му поемат селямът.7 „Превозходителството“ доближи с конят си и в отговор на теменетата, изсекна се в кривача и с усмивка хвърли саполят си връх шпионите. Саполят се лепна на мундирът на х. Иванча, а х. Иванчо го глътна като теле. „Честит ви сапол, честит ви орден“ — шепнеха шпионите на х. Иванча, а х. Иванчо гледаше в засмяното лице на „негово превозходителство“ и се облизваше.