Нора Робъртс
Тази нощ и завинаги
Първа глава
Беше привечер — онзи странен, почти мистичен промеждутък, когато светлината и мракът са в идеално равновесие. Само след секунди нежната синева ще се преобрази от пламналите цветове на залеза. Сенките се издължават, птиците утихват…
Кейси стоеше в подножието на стъпалата, които водеха към дома на семейство Тейлър. Вдигна поглед към масивните бели колони и стари бледочервени тухли с обширни участъци от шлифовано стъкло. Три етажа. Тук-там през спуснатите завеси се прокрадваше приглушена светлина. Усещаше се някакво богаташко достойнство в това място. На старо богатство, на наследствено достойнство.
Вдъхва страх, помисли си тя и отново плъзна поглед нагоре и надолу. Но има определен стил. Изпод мрачната обвивка къщата излъчваше ведрина.
Повдигна огромното месингово чукче и удари по дебелата дъбова врата. Звуците отекнаха в здрачината. Това я накара да се усмихне, после се извърна, за да погледне как цветовете бавно се отцеждат от небето. Вече бе по-скоро вечер, отколкото ден. Вратата зад нея се отвори. Кейси погледна натам и видя дребна, тъмна жена, облечена в черна униформа и бяла престилка.
Също като във филмите, каза си тя и отново се усмихна. Това в крайна сметка може да се окаже и приключение.
— Здравейте.
— Добър вечер, м’дам — учтиво изрече прислужницата и продължи да стои точно по средата на вратата, като някой стража в палат.
— Добър вечер — развеселено отвърна Кейси. — Предполагам, че господин Тейлър ме очаква.
— Мис Уайът? — подозрително я огледа прислужницата. Не помръдна, за да я пропусне. — Мисля, че господин Тейлър ви очаква утре.
— Ами да, но съм тук тази вечер. — Все така усмихната, тя бързо мина покрай нея и влезе в главното фоайе. — Може би ще му съобщите, че съм пристигнала — предложи любезно и се извърна да разгледа полилея с три вериги, който хвърляше светлина върху килима.
Прислужницата затвори вратата, като я наблюдаваше притеснено.
— Ако може да изчакате тук — посочи й кресло в стил Луи XVI. — Ще съобщя на господин Тейлър за пристигането ви.
— Благодаря. — Вниманието й вече беше отклонено към автопортрет на Рембранд. Прислужницата безшумно се отдалечи.
Кейси разгледа картината на Рембранд и премина на следващата. Реноар. Това място е като музей, помисли си тя и продължи бавно да обикаля из фоайето, разглеждайки картините, сякаш се намираше в изложбена зала. Според нея такива произведения на изкуството трябваше да бъдат обществена собственост — за да ги уважават, да им се възхищават и най-вече — да ги гледат. Чудя се дали изобщо някой живее тук, запита се Кейси и прокара пръст по една дебела златна рамка.
Вниманието й бе привлечено от приглушени гласове. Инстинктивно се насочи към звука.
— Тя е един от водещите специалисти по културата на американските индианци, Джордан. Последната й работа получи много високи оценки. Само на двайсет и пет години — това е почти феномен в антропологичните кръгове.
— Напълно го разбирам, Хенри, иначе нямаше да се съглася с предложението ти да ми сътрудничи за тази книга. — Джордан Тейлър разклати чашата с мартини, което пиеше преди вечеря. Отпи бавно и замислено. Питието беше сухо и превъзходно — със съвсем лек вкус на вермут. — Просто се чудя как ще се сработим през следващите няколко месеца. Старите моми, отдадени на професията, ме плашат и не са най-предпочитаната от мен компания.
— Ти не си търсиш компания, Джордан — напомни му другият мъж и лапна маслинката от чашата си. — Търсиш специалист по култура на американските индианци. Това и получаваш — преглътна маслината. — Компанията може само да те разсейва.
Джордан Тейлър остави чашата си с гримаса. Чувстваше се неспокоен, без да знае защо.
— Трудно ми е дори да си помисля, че твоята госпожица Уайът може да е някакво развлечение. — Пъхна ръце в идеално ушитите си панталони и се загледа как събеседникът му довършва мартинито. — Напълно си я представям: кафеникави коси, изпънати назад от костеливото лице дебели очила с изпъкнали лещи, кацнали върху острия нос. Практични костюми, за да подчертаят отсъствието на всякаква форма и четиридесети номер ортопедични обувки.
— Трийсет и седми. — Двамата мъже се извърнаха към вратата и зяпнаха учудено. — Здравейте, господин Тейлър. — Кейси прекрачи вътре, прекоси стаята и протегна ръка на Джордан. — А вие трябва да сте доктор Роудс. През последните няколко седмици влязохме в кратка кореспонденция, нали така? Радвам се да ви видя.
— Да, ами… Аз… — Дебелите вежди на Хари се отпуснаха.
— Аз съм Катлийн Уайът — отправи му ослепителна усмивка, преди отново да се извърне към Джордан. — Както виждате, не си връзвам косата. Вероятно няма да стои завързана и да опитам. — Тя подръпна една от къдриците, които обграждаха лицето й. — А и този цвят, вместо кафеникав — продължи невъзмутимо, — обикновено се определя като сламенорус. Лицето ми не е особено костеливо, макар че имам доста хубави скули. Имате ли запалка? — Разрови в чантата си, за да намери цигара, после погледна очакващо Хари Роудс. Той нервно бръкна в джоба си и извади запалка. — Благодаря. Докъде бях… О, да — продължи, преди някой от мъжете да е успял да проговори. — Нося очила за четене — когато успея да ги открия — но се съмнявам, че са точно това, което имахте предвид, нали? Я да видим, какво още мога да ви кажа? Мога ли да седна? Краката не ме държат. — Без да изчака отговор, тя си избра кресло със златист брокат. За момент замълча и тръсна цигарата си в кристален пепелник. — Вече знаете номера на обувките ми. — Облегна се в креслото и погледна Джордан Тейлър с открития си, зелен поглед.