Зае се отново със записките си, написа две изречения и изруга.
Докато притичваше през малкия салон към стаята си, Кейси забеляза Алисън, седнала примерно на канапето да чете книга. Момичето вдигна поглед и очите й светнаха.
— Здрасти! — Кейси все още усещаше пулсирането на нервите и желанието в себе си. — Чупила си се?
— Днес е събота — отвърна Алисън и й се усмихна неуверено.
— О! — Трябваше да е сляпа, за да не забележи копнежа в очите на детето. Отхвърли собствените си проблеми и седна до Алисън. — Какво четеш?
— „Брулени хълмове“.
— Сериозна работа — изрече Кейси и прелисти няколко страници, като загуби мястото, до което Алисън беше стигнала. — На твоите години четях комикси за Супермен. — Усмихна се и плъзна ръка по косите на момичето. — И още ги чета понякога. — Детето се взираше в нея с някаква смесица от страхопочитание и копнеж. Кейси се наведе и я целуна по главата. — Алисън — огледа синия й ленен костюм с панталони, — държиш ли много на този тоалет?
Алисън също сведе поглед и отвърна със заекване:
— Аз… не знам.
— Имаш ли някакви дрипи?
— Дрипи? — повтори Алисън, за първи път изричайки подобна дума.
— Нали знаеш, стари дънки, нещо с дупки, с петна от шоколад.
— Не, мисля, че не…
— Няма значение — усмихна се насреща й Кейси. — При всичките дрехи, които имаш, един костюм няма да ти липсва. Ела! — Изправи се, хвана Алисън за ръката и я поведе към вътрешния двор.
— Къде отиваме?
Кейси сведе поглед към момичето.
— Отиваме да вземем маркуча от градинаря и да правим кални скулптури. Искам да видя дали можеш да се изцапаш. — Излязоха от къщата.
— Кални скулптури? — повтори Алисън, докато заобикаляха покрай градината.
— Приеми го като артистично задание — предложи Кейси. — Като учебен експеримент.
— Не знам дали Хевърсън ще ти позволи да вземеш маркуч — предупреди я Алисън.
— О, така ли? — усмихна се с предвкусвано удоволствие Кейси, докато приближаваха към градинаря. — Ще видим.
— Добър ден, мис — докосна козирката на шапката си Хевърсън и преустанови кастренето.
— Здравейте, господин Хевърсън — отправи му ослепителна усмивка Кейси. — Исках да ви кажа колко много се възхищавам от градината ви. Особено от азалиите. Ето тези — докосна едно от фуниевидните цветчета. — Кажете, тор от дъбови листа ли използвате?
Петнайсет минути по-късно Кейси вече имаше желания маркуч и съсредоточено майстореше кал зад шубрака рододендронови храсти.
— Откъде знаеш всичко това? — попита я Алисън.
— Кое всичко?
— Откъде знаеш толкова много за цветята? Нали си антрополог.
— Мислиш ли, че водопроводчикът знае само как да монтира тръби и мивки? — усмихна й се тя, развеселена от изписаното на лицето на момичето внимание. — Ученето е нещо прекрасно, Алисън. Няма нищо, което да не можеш да научиш, ако пожелаеш. — Спря водата от маркуча и клекна. — Какво искаш да направиш?
Алисън предпазливо седна до нея и докосна калта с върха на пръста си.
— Не знам как става.
— Кейси се разсмя.
— Това не е киселина, миличка. — И зарови ръце чак до китките. — Кой би могъл да каже дали и Микеланджело не е започнал по този начин? Аз мисля да направя бюст на Джордан. — Въздъхна с желание да не беше се появявал отново в мислите й. — Има много интересно лице, не мислиш ли?
— Предполагам, но е доста стар. — Като действаше все още предпазливо, Алисън започна да събира калта на купчинка.
— О — сбърчи нос Кейси, — той е само с няколко години по-голям от мен, а аз съм почти юноша.
— Ти не си стара, Кейси — отново вдигна очи Алисън. Погледът й изведнъж стана много напрегнат. — Не си достатъчно стара, за да ми бъдеш майка, нали?
И в този миг Кейси се влюби. Сърцето й бе отдадено и нямаше връщане назад. Имаха нужда от нея.
— Не, Алисън, не съм достатъчно стара, за да ти бъда майка. — Гласът й бе нежен и изпълнен с разбиране. Когато момиченцето сведе очи, Кейси улови брадичката й с пръст и я повдигна. — Но съм достатъчно стара, за да ти бъда приятел. И аз също имам нужда от приятел.
— Наистина ли?
Детето просто плачеше за обич, за внимание. Кейси усети прилив на гняв към Джордан, докато обгръщаше личицето й в ръце.
— Наистина. — Видя как усмивката постепенно грейва по цялото лице на детето.
— Ще ми покажеш ли как да направя куче? — попита Алисън и бръкна с ръце в калта.
Когато час по-късно поеха обратно към къщата, двете се кикотеха весело. Обувките им бяха целите полепнали в кал. Умът на Кейси беше по-ясен от много дни насам. Имам нужда от нея не по-малко, отколкото тя има нужда от мен, помисли си и сведе поглед към Алисън. Засмя се и спря, за да повдигне зацапаното с кал личице на момичето.