— Красива си — каза й Кейси. Наведе се и я целуна по носа. — Обаче баба ти може и да не мисли така, затова по-добре върви горе и влизай в банята.
— Тя е на събрание на някакъв комитет — поясни Алисън и отново се разсмя, забелязвайки калта по бузите на Кейси. — Вечно е на събрания.
— Тогава не трябва да я безпокоим, нали така? — Кейси хвана ръката на Алисън и отново тръгна напред. — Разбира се, не бива да я лъжеш. Ако баба ти те попита дали си правила кални скулптури зад рододендроните, трябва да й признаеш.
Алисън отметна раздърпаните си коси зад ухото.
— Но тя никога не ме пита такива работи.
— Това опростява нещата, нали? — Отвори вратата на вътрешния двор. — Хареса ми кучето, което направи. Мисля, че имаш артистични заложби. — Докато прекосяваха тапицирания в брокат салон, Кейси потърси из джобовете си кибрит. — Тази стая й късаше нервите.
— Повече ми хареса твоя бюст. Приличаше точно на… чичо Джордан!
— Да, доста добре стана. — Кейси спря в началото на стълбите и бръкна в задния си джоб. — Знаеш ли, изглежда, никога нямам у себе си кибрит, когато ми потрябва. Чудя се защо става така. — После забеляза смаяното изражение на Алисън и погледна нагоре. — О, здравей, Джордан — усмихна му се мило. — Имаш ли огънче?
Той бавно слезе по стълбите, като местеше поглед от момичето към жената. Ленените панталони на Алисън бяха целите мръсни. Косата й се беше измъкнала от лентата и висеше, опръскана с кал. Очите й се взираха в него от надлежно изпоцапаното й лице. Ръцете й бяха кафяви чак над китките. Същите бяха и на Кейси. Десетки логични обяснения изплуваха в ума му, но той ги отхвърляше. Ако не друго, през изминалите дни с Кейси беше разбрал, че при нея трябва да се помисли първо за нелогичното.
— Какво, по дяволите, сте правили?
— Занимавахме се с овладяване на изкуството — безгрижно отвърна Кейси. — Много образователно. — Хвана ръката на Алисън и лекичко я стисна. — По-добре върви в банята, миличка.
Очите на Алисън се преместиха от чичо й Джордан към Кейси, после бързо изтича нагоре по стълбите и се скри.
— Овладяване на изкуството? — повтори Джордан, загледан след племенницата си. После се извърна намръщено към Кейси. — Изглеждате все едно, че сте се търкаляли в кал.
— Не сме се търкаляли, Джордан, творихме — отметна разрошените си коси от очите си. — Правихме кални скулптури. На Алисън стана много добре.
— Кални скулптури? Играли сте в кал? Та ние дори нямаме кал.
— Направихме малко. Много е лесно. Взимаш само малко вода…
— За Бога, Кейси, знам формулата за правене на кал!
— Естествено, че знаеш, Джордан. — Гласът й звучеше любезно и спокойно, но той долови насмешката в очите й. — Ти си интелигентен мъж.
Усети как търпението му се изпарява.
— Би ли се придържала към темата?
— Каква беше темата? — усмихна му се безгрижно и едва не се ухили доволно, когато видя как си поема дълбоко дъх.
— Калта, Кейси. Темата беше за калта.
— Ами почти няма какво друго да кажа по този въпрос. Каза, че знаеш как се прави.
Джордан изруга и улови по-здраво парапета.
— Кейси, не смяташ ли, че е малко детинско зряла жена да поведе единайсетгодишно момиче, за да прекарат целия следобед в купчина кал?
Значи знаеш на колко години е, помисли си Кейси и го изгледа продължително.
— Ами, Джордан, зависи.
— От какво?
— Дали искаш за племенница единайсетгодишно момиче, или четирийсетгодишен дребосък.
— За какво говориш, по дяволите? Дори и след като те поопознах, пак ми е трудно да следя мисълта ти.
— Детето се възпитава като в Средновековието, а ти си толкова заслепен от Джордан Тейлър, че изобщо не го забелязваш. Чете „Брулени хълмове“ и свири Брамс. Чистичка е и кротка и не ти се бърка в живота.
— Само за момент! Задръж за малко.
— Да задържа за малко! — Гневът й имаше навик да избухва неочаквано. Отново отметна косата си. — Тя е само едно малко момиченце. Има нужда от теб, от някого. Кога за последен път си разговарял с нея?
— Не ставай смешна. Всеки ден разговарям с нея.
— Говориш с нея — яростно възрази Кейси. — Разликата е огромна.
— Да не се опитваш да ми кажеш, че я пренебрегвам?
— Нищо не се опитвам да ти кажа. Казвам ти го. Ако не си искал да го чуеш, не трябваше да ме питаш.
— Тя никога не се е оплаквала.
— О, по дяволите! — рязко се извъртя Кейси, после отново се обърна към него. — Как може толкова умен мъж да говори такива глупости? Наистина ли си дотам безчувствен?
— Внимавай, Кейси — предупреди я той.