— Дори не знам какви въпроси да ти задам. — Искаше да я докосне отново, да я прегърне, но изразът в очите й го възпираше. Не желаеше да я наранява, не желаеше тя да се окаже права за това. — Нищо ли не искаш от мен, Кейси?
— Не — отвърна бързо, сякаш предварително очакваше въпроса му. — Казах ти, че не трябва с нищо да се чувстваш обвързан, Джордан. Наистина така мисля. Смятам, че няма да можем да работим повече заедно за днес и определено мисля, че точно сега едва ли можем да разговаряме разумно за това. Така или иначе, вече е късно. Казах на Алисън, че ще я оставя да ме победи на тенис преди вечеря. — Вече се беше насочила към вратата.
— Кейси!
Струваше й невероятно усилие да се обърне.
— Да?
След рояка от мисли сега главата му бе напълно пуста. Чувстваше се като глупак.
— Благодаря ти.
— Няма защо, Джордан.
Успя да излезе през вратата, преди болката да започне.
Беше се стъмнило, когато Кейси най-после остана за момент сама. От прозореца на стаята си виждаше как изгрява луната. Беше пълна и обагрена в оранжево, което й навяваше мисли за поля, които се жънат и косят. Какво става в света там отвъд? — питаше се тя. Твърде дълго останах в тази къща, в капана на една любов, която няма да ме отведе доникъде. Какво си причиних? Трябваше ми само месец, за да загубя нещото, което ценях повече от всичко останало в живота си — свободата.
Кейси обви ръце около раменете си и се отдалечи от прозореца. Дори и когато си замина оттук, пак няма да бъда свободна. Любовта те обвързва — знам го.
Какво ли изпитва той сега? Какво ще си кажем утре? Мога ли да продължа да се държа непринудено, да пускам остроумни забележки все едно, че нищо не се е променило? Разсмя се тихичко и поклати глава. Ще трябва. Винаги довършвай започнатото — не е ли това първото правило на Кейси? Дойдох да свърша работа и тази работа трябва да бъде свършена. Дадох му любовта си без обвързване и трябва да следвам думите си. О, Господи! — помисли си тя и обви по-здраво ръце. Колко мразя да ме боли! Каква страхливка съм.
Притисна ръка към слепоочието си и влезе в банята, за да потърси аспирина. Ще помогне за главоболието, ако не за друго. Докато посягаше за чаша, чу някакъв звук откъм стаята на Алисън. Намръщи се и застана неподвижна, за да чуе по-добре.
Звукът беше тих и приглушен, но риданието се различаваше безпогрешно. Кейси остави шишенцето с аспирин и влезе през другата врата. Алисън се беше сгушила под завивките и хлипаше във възглавницата си. Всичко останало се изпари от ума на Кейси.
— Алисън! — Седна на ръба на леглото и докосна разрошените руси косици. — Какво има?
— Сънувах кошмар — обви ръце около врата на Кейси тя и силно се притисна. — Беше ужасно! Навсякъде имаше паяци. — Сгуши се още по-плътно, след като Кейси я обгърна с ръце. — Пълзяха по цялото легло.
— Паяци значи — притисна я Кейси и я помилва. — Ужасно. Никой не трябва сам да се разправя с тях. Защо не ме извика?
Алисън чуваше равномерното дишане на Кейси под ухото си и се почувства по-добре.
— Баба казва, че е грубо да се безпокои някого, докато спи.
Кейси овладя внезапния силен прилив на гняв и ръцете й продължиха да я милват нежно.
— Не и когато сънуваш кошмар. Аз крещях като луда в такива случаи.
— Наистина ли? — вдигна лице Алисън. — Имала си кошмари, искам да кажа.
— Възможно най-гадните. Дядо обичаше да казва, че това е заради творческото въображение. Караше ме почти да се гордея с тях. — Отметна косата от страните на Алисън. — И още нещо — ти никога няма да ме обезпокоиш.
Алисън с въздишка положи обратно глава на гърдите й.
— Бяха огромни паяци. И черни.
— Сега вече са се махнали. Трябва да опиташ с кенгуру. Много по-добре е да си мислиш за кенгуру, отколкото за паяци.
— Кенгуру? — Долови сънливата усмивка в гласа на детето.
— Абсолютно! Мушкай се обратно. — Когато Алисън се подчини, Кейси се пъхна в леглото до нея.
— При мен ли ще останеш? — Гласчето й беше тихо и учудено.