Но внимавай, каза си тя, тук се крие много повече, отколкото виждат очите. Имаше усещането, че под уверената изисканост се таи определен характер. От книгите му, които беше прочела, знаеше, че е интелигентен. Единственият недостатък, който откриваше в работата му, беше известна студенина.
— Сигурна съм, че ще работим много добре заедно, господин Тейлър — каза на глас. — Нямам търпение да започнем. Вие сте много добър писател.
— Благодаря.
— Не ми благодарете, аз нямам нищо общо с това — усмихна се тя. Устните на Джордан трепнаха инстинктивно в отговор, макар сам да се учудваше какво го прихваща. — Много съм щастлива, че имам възможността да ви помогна в работата — продължи тя. — Предполагам, че всъщност трябва да благодаря на вас, доктор Роудс — за това, че сте ме препоръчали. — Погледът й се отмести и се прикова в Хари.
— Ами, вашите, ъ-ъ… препоръки бяха безупречни — заекна Хари, докато се опитваше да свърже Катлийн Уайът, чиито публикации беше чел, със стройната, къдрокоса вихрушка, която се усмихваше насреща му. — Дипломирали сте се с отличие в университета в Мериленд?
— Точно така. Завърших антропология в Мериленд, а след това взех магистърска степен в Колумбия. Работих с доктор Сполдинг по време на експедицията му в Колорадо. Предполагам, че работите ми от нея са привлекли вниманието ви.
— Извинете, сър — надникна през вратата прислужницата. — Багажът на мис Уайът е вече в стаята. Госпожа Тейлър предложи, ако желае да се качи и да се освежи преди вечеря.
— Ще пропусна вечерята, благодаря — отвърна й директно Кейси, а след това отново се обърна към доктор Роудс. — Но все пак ще се кача горе. Пътуването ме уморява. Лека нощ, доктор Роудс. Предполагам, че ще се виждаме през следващите два-три месеца. До утре сутринта, господин Тейлър.
Изчезна от стаята, така както се беше проявила, и остави двамата мъже, загледани след нея.
— Е, Хари? — Джордан си помисли, че изпитва буквално физическо усещане как в стаята отново се възцарява порядък. — Какво казваше за развлеченията?
След като последва прислужницата нагоре по стъпалата, Кейси застана на вратата на стаята си. В цветовата гама преобладаваха бледорозово и златисто. Розови пердета висяха на фона на белите като стриди стени; розови и златисти възглавнички красяха натруфените извити кресла в стил Реджънси. Имаше тоалетна масичка със златни первази и широк плюшен шезлонг в по-тъмно розово. Леглото беше огромно, с балдахин, украсено с пердета и розова сатенена покривка.
— И таз добра! — промърмори тя и прекрачи прага.
— Извинете, мис?
Кейси се обърна към прислужницата и се усмихна.
— Нищо. Страхотна стая.
— Банята е ето тук, мис Уайът. Желаете ли сега да ви напълня ваната?
— Да ми… не — усмихна се широко Кейси, неспособна да се въздържи. — Не, благодаря… Милисънт, нали така?
— Да, мис. Много добре, мис. Ако имате нужда от нещо, просто натиснете цифрата девет на домофона. — Милисънт се плъзна безшумно през вратата и внимателно я затвори след себе си.
Кейси пусна чантата си на леглото и се зае да изследва стаята.
Според нейните схващания, определено беше прекалено подредена и розова. Реши, че няма да обръща внимание и че ще прекарва колкото е възможно по-малко време между стените й. Освен това беше твърде уморена от самолети и таксита, за да се вълнува къде ще спи точно сега. Зае се да търси нощницата, която Милисънт очевидно беше прибрала в някой шкаф.
— Влезте! — извика, когато на вратата се почука и продължи да рови в грижливо подреденото бельо. После вдигна очи към огледалото. — Здрасти! Ти трябва да си Алисън.
Видя височко, слабо дете, облечено в скъпа рокля със семпла кройка. Дългите й руси коси бяха старателно сресани и грижливо прибрани назад с лента. Очите й бяха големи и тъмни, но изражението им не беше нито щастливо, нито нещастно. Кейси усети моментен пристъп на жал.
— Добър вечер, мис Уайът — наруши тишината Алисън, но не пристъпи по-навътре в стаята. — Помислих си, че е добре да ви се представя, тъй като ще ползваме обща баня през следващите няколко месеца.