— Коледа още не е дошла — възрази той. — Дай да излезем навън, преди да се е наложило да се състезавам с още някой.
— Състезаването е много здравословно — заяви Кейси, докато се измъкваха през вратите към терасата. — При изследвания с бели мишки…
Целуна я решително, прекъсвайки неизбежната лекция.
— Проклет да съм, ако ще се сравнявам с бели мишки — изрече сподавено и я притегли по-близо.
Ръката му се вплете в косите й, а устните му настойчиво потърсиха нейните. Кейси се покори, почувствала, че той точно от това се нуждае. Ръцете й бавно се вдигнаха и се обвиха около врата му. Временно отстъпление — по-късно ще има време за предизвикателства, за нападателност, за равностоен отпор. Сега той има нужда да получи нещо различно от нея. Лесно бе да му се подчини, когато съзнаваше собствената си власт. Усещаше как бие сърцето му, докато продължаваше да се притиска в него.
Джордан я отдръпна от себе си, за да може да я вижда.
— Коя си ти? — прошепна задавено. — Така и не разбрах коя си.
— Знаеш много повече от болшинството хора — отвърна също шепнешком тя и се извърна, за да се облегне на парапета. — Тук е прекрасно, Джордан. Въздухът е свеж и усещам аромат на… върбинка, струва ми се. — Кейси вдигна лице. — И звездите са съвсем близо. — Въздъхна и се загледа в тях. — Преди време у дома с часове седях отвън и търсех съзвездията. Една година дядо ми купи телескоп. Щях да съм първата жена, стъпила на Луната.
— Какво промени намерението ти? — Чу се изщракването на запалката му, после във въздуха се разнесе аромат на тютюн.
Кейси сви рамене. Щеше да запомни този аромат до края на живота си.
— Опитах се една седмица да карам на дехидратирана храна. Ужасно е. — Джордан се разсмя и тя посочи към небето. — Това е Пегас. Виждаш ли? Лети точно отгоре. Главата на Андромеда опира в крилото му. — Отпусна ръка и отново въздъхна. Чувстваше се приятно замаяна. — Удивително е, нали? Всички тези фигури там горе. Утешително е да знаеш, че ще бъдат там и утре.
Джордан се приближи и я докосна по рамото. Кожата й беше гладка и леко хладна от нощния въздух.
— Затова ли се ровиш в миналото? Защото то е връзката с бъдещето?
— Може би — отново сви неспокойно рамене тя.
Той хвърли пурата и я притегли обратно към себе си. Кейси положи глава на рамото му.
— Танцувай още веднъж с мен, Джордан. Вечерта е почти към края си.
Дванадесета глава
Навечерието на Коледа. Вълшебство. Кейси беше готова за него. Вместо сняг край нея имаше палмови дървета, но и преди беше прекарвала Коледа без сняг. Този път имаше нещо по-ценно. Щеше да прекара деня с мъжа, когото обичаше, и с едно дете, изгарящо от вълнение. Това беше достатъчно вълшебство за нея.
Даваше си сметка, че задачата й е почти приключила. Джордан прекарваше все повече и повече време, като работеше без нея. Консултациите, които му даваше сега можеха да се осъществят с писма или с обикновен телефонен разговор. Сега вече само отлагаше и разбираше, че независимо дали Джордан го съзнава, или не, той прави същото. Раздялата трябваше да дойде — но не и на Коледа. Кейси я оставяше за себе си. След като минат празниците, ще изготви план, ще си събере багажа и след това ще му каже. Точно в този ред. Ще бъде по-добре, ако всичко е уредено, преди да бъдат изречени думите.
Взела твърдото решение, Кейси се почувства по-добре. Каза си, че има право на една седмица. В първия ден на новата година ще направи крачката — да се раздели с него и Алисън и да започне отново. Има сили — и преди беше преживявала загуби. Но сега е Коледа и тя има семейство, макар и само за седмица.
Седеше на килима във всекидневната и наблюдаваше как Алисън наднича в купчината подаръци под елхата. Бърбореше като някое свраче.
— Какво може да е това?
— Какво трябва да бъде. Колко часа остават?
— Нито с час по-малко от последния път, когато попита — отвърна Джордан и я придърпа в скута си. — Защо ли не отворим всичко още сега?
— О, не, чичо Джордан, не можем! — Погледна към Кейси в очакване да бъде опровергана.
— Не, не можем. Дядо Коледа много ще се ядоса.
Алисън се разсмя и се сгуши в извивката на рамото му.
— Кейси, нали знаеш, че Дядо Коледа не съществува наистина.
— Не знам нищо подобно. Вие, мис Тейлър, сте скептичка.
— Така ли? — Алисън опита да смели думата. После се протегна и взе малка стъклена сфера, в която имаше миниатюрен горски пейзаж. Обърна я надолу и снегът се посипа. — Не съм я виждала преди.
— Да, не си. — Джордан се чудеше кога ли ще я забележи. — Тази сутрин я намерих на тавана. Беше на баща ти, когато бяхме малки момчета.