— Направих, каквото трябваше. — Започваше да й се вие свят. Трябва да го накара да си тръгне, и то бързо. — Джордан, пил си прекалено много. — Сега гласът й прозвуча изумително спокойно. — И ми причиняваш болка. Искам да си вървиш.
— Каза, че ме обичаш.
Кейси преглътна и се изпъна.
— Промених мнението си. — Видя как лицето му изведнъж изгуби цвят.
— Променила си мнението си? — Думите излизаха от устата му бавно и с недоумение.
— Точно така. Сега си върви и ме остави. Утре сутринта трябва да хващам самолет.
— Кучка! — Каза го шепнешком и в същото време я издърпа към себе си. — Ще си вървя, когато свърша. Срещата ни все още е в сила.
— Не! — задърпа се, внезапно обзета от паника тя. — Не, Джордан!
Ще довършим това, което започна — тук и сега.
И устните му се притиснаха в нейните, пресичайки протестите й. Кейси се блъскаше в него, обезумяла от страх. Трябва ли дори това да й бъде отнето — спомените за щастието да го обича, да бъде обичана от него. Повлече я към леглото, тя се бореше, но той беше силен, подивял от гняв. Какво си причиняваме? Съзнанието й се замъгли, докато разкъсваше ризата на раменете й. Ръцете му бяха навсякъде — дърпаха и късаха дрехите й, а тя се съпротивляваше.
Споменът за спокойното, безстрастно лице на Биатрис изплува зад затворените й клепачи. Няма да ти позволя да ни причиниш това!
Кейси престана да се съпротивлява. Устните й омекнаха покорно. Мога да ти дам това, каза му мълчаливо и усети как страхът отстъпва. Една последна нощ. Все пак тя не ни я отне. Спря да мисли и се отдаде на любовта.
Четиринадесета глава
Кейси се пробуди под ослепителна светлина. Автоматично простена в знак на протест и се претърколи. Ръката й докосна празното място до нея. Отвори очи. Него го нямаше. С усилие се изправи седнала и бързо огледа стаята за някакъв знак от Джордан. Постави ръка на възглавницата до своята и откри, че е напълно изстинала.
Кога си е отишъл? Помнеше единствено, че през цялата нощ се бяха любили отново и отново, отчаяно и мълчаливо. Мислеше, че е заспал, сигурна беше, че прекараха заедно час или два в пълен покой. Нужно й бе да знае, че е било така.
Никой не може да й отнеме тези последни часове. Ако в тях нямаше нежност, поне имаше страст. Той вече няма да изпитва болка. Последната й надежда оставаше, че нощта е прогонила болката от него, дори да не е прогонила гнева му. Съмняваше се, че Джордан някога ще й прости за начина, по който беше сложила край. Кейси стана от леглото. Все още й предстои да хваща самолет.
Когато видя бележката върху шкафчето, тя се вторачи неподвижно в нея. Може би е по-добре да не я чете, да се престори, че не я е забелязала. Какво би могъл да й каже, което да не върне обратно всепоглъщащата болка? Но вече посягаше към нея, преди да е успяла да се възпре. Отвори я и прочете:
Кейси,
Извинението за тази нощ едва ли означава нещо, но нямам какво друго да предложа. Гневът не е извинение за това, което се случи. Мога само да ти кажа, че съжалявам повече, отколкото за всичко друго, сторено от мен.
Оставям чек за услугите ти през последния месец. Надявам се, че разбираш какво ми даде, защото аз нямам думи да го изрека.
Кейси прочете бележката веднъж, после отново. Права беше да мисли, че ще й причини само мъка. Смачка я в ръка и я пусна на пода. Съжалявал, помисли си и бавно вдигна чека, който беше оставен под бележката. Вече беше напълно спокойна. Почти не й бяха останали чувства, които да прояви. Трескаво погледна сумата и се изсмя нервно.
— Щедрият Джордан! Много си щедър… — Методично накъса чека на малки парченца и ги пусна да се разпилеят по пода. — Счетоводителят ти сигурно ще откачи. — Няма да се разплаче отново. Не й бяха останали повече сълзи. Въздъхна разтреперано и посегна за цигара. — Монтана — каза си внезапно. — В Монтана би трябвало да има два метра сняг и да е адски студено. — Сега не е моментът да си отиде у дома. Би било твърде лесно да се отдаде на скръбта у дома. Кейси хукна към телефона и се приготви за промяна в плановете си.
Доктор Едуард Бренан изключи двигателя на стария си понтиак. Слънцето вече клонеше към залез, а той цял ден беше на крак. Гърбът му го болеше. Остарявам, помисли си той и продължи да седи. Имало е дни, когато можеше да изроди три бебета, да извади чифт сливици, да намести счупен пищял и да ваксинира три семейства против грип още преди обяд, без и за миг да забави скорост. Но сега беше на седемдесет и смяташе, че е време да натисне спирачките.
Може би е време да си вземе помощник, някой младеж със свежи идеи. Доктор Бренан обичаше свежите идеи. За момент се усмихна и се загледа в залеза. Много лошо, че Кейси не се захвана с медицина. Щеше да стане страхотен лекар. Какъв подход само щеше да има към болните. През дърветата на неговата планина се процеждаха оранжеви ивици светлина. Изпитваше силно собственическо чувство към своя малък участък от света. Неговата планина, неговият залез. Чувстваше се така, когато оставаше сам. Беше приятно усещане и то го крепеше да продължава.