Той вдигна очи към небето.
— Поливането на градината е сигурен начин да докараш дъжд. Можем да го използваме. Горещината не те оставя да спиш нощем.
— Наред с някои други неща — потупа се по корема тя. — Но не, не се чувствам уморена — разсмя се, предугаждайки въпроса му. — Имам достатъчно енергия за всички ни.
— Изпи ли си млякото днес?
— Морковите ми не вървят добре — каза вместо отговор Кейси. — Ще отида да взема маркуча.
— Ще ги полея довечера, като позахлади. Върви и изпий една чаша още сега.
— Ще повърна — заплаши го тя.
— Това не действа, откакто стана на дванайсет.
Кейси присви очи и го измери с поглед. Знаеше, че е не по-малко упорит от нея.
— Ще направя картофи в млечен сос за вечеря и ванилов яйчен крем. Това е предостатъчно мляко за всички.
— Ще надебелееш.
— Вече съм дебела. — Изтича в къщата, преди да е успял да каже още нещо.
Седна на масата в кухнята и започна да бели. Пред нея започна да се оформя малка купчинка картофи. Имаше нещо успокоително в това обикновено, неизискващо умствено напрежение действие и тя обели повече, отколкото двамата с дядо й можеха да изядат на едно ядене. Значи ще ни остане, каза си Кейси и погледна купчината. За цяла седмица. Този е последният, реши тя и подхвърли картофа в ръка. Или ще се наложи да поканим съседите. Когато вратата се отвори, изобщо не вдигна очи и продължи да бели кората.
— Може да се наложи да издириш двама-трима изгладнели пациенти — изрече на глас. — Аз малко се поувлякох тук. Знаеш ли, в армията вече не белят картофите на ръка — ужасна липса на традиции. Имат от онези машини, които.
Погледна нагоре и замръзна.
Джордан видя как цветът бавно се отдръпва от лицето й. Забеляза огромната изненада в очите й, а също и страха. Страхът накара стомаха му да се свие. Тя изпусна ножчето за белене и ръцете й се стрелнаха под масата.
О, Боже, мили Боже, трескаво си помисли Кейси. Какво да сторя? Какво да кажа?
Той не проговори и очите му останаха приковани върху лицето й. Косата й беше станала по-дълга, забеляза Джордан, вече стигаше почти до раменете. Кога се е разхубавила толкова? Беше очарователна, пленителна, незабравима. Но кога е станала толкова красива? Не можеше да откъсне поглед от лицето й. Колко време беше чакал да го види отново, да види как заискрява насреща му? Но сега не искреше от радост, а излъчваше див страх. И вината е негова, но още не е прекалено късно. Не може да е прекалено късно. Всички тези месеци на отчаяно търсене не може да са били напразни.
Дали кожата й е все така мека, както я помни? Ще се отдръпне ли, ако посегне да я докосне? Боеше се да опита и продължаваше да се взира в нея.
Кейси здраво преплете ръце под масата. Трябва да направи нещо, да каже нещо. Изчака за момент, докато се увери, че гласът няма да й изневери.
— Здравей, Джордан — усмихна му се тя, а в същото време ноктите й се забиха в дланите. — Минаваш оттук?
Той направи няколко стъпки към нея, но масата остана помежду им. Ако не беше тя, нямаше да се сдържи да я докосне.
— От месеци те търся. — Прозвуча като обвинение. Нямаше намерение такъв да бъде поздравът му. Беше се зарекъл, че ще остане спокоен, но спокойствието го напусна в мига, в който вдигна очи към него.
— Наистина? — успя да запази погледа си равнодушен Кейси. — Съжалявам. Малко попътувах. Нещо във връзка с книгата ли е? Не знам нищо, за което да не сме говорили.
— Ще престанеш ли? — Крещеше й. Как може да й крещи сега? — запита се сам. Но не можеше да се спре. Всичко, което го бе крепило след заминаването й, рухна в мига, в който отново я зърна. — Шест месеца живях в ад. Как можеш да си седиш тук и да ме гледаш, все едно че съм някой съсед, наминал на гости? — Заобиколи масата, преди да е успяла да проговори и я издърпа права. — По дяволите, Кейси… — Думите му секнаха, когато я видя. — О, Господи! — прошепна едва чуто, докато очите му се плъзнаха надолу, после обратно към лицето й. — Ти си бременна!
— Да, бременна съм. — Захватът му отслабна и Кейси усети как отпуска пръстите си един по един. Продължаваше да се взира в нея, сякаш никога досега не я бе виждал.
— Ти… — Тръсна глава, сякаш току-що излиза изпод водата. — Носиш моето дете и не си ми казала.
Кейси отстъпи крачка от него.
— Моето дете, Джордан. Не съм казала, че е твое.
Издърпа я обратно към себе си толкова бързо, че тя дори не успя да изохка. Очите му вече не бяха спокойни, а яростни.
— Погледни ме — заповяда през зъби. — Погледни ме и кажи, че не е мое! — Видя как в погледа й отново изригна страх и я пусна. Как не може да се въздържи да не повтаря грешките, заради които я загуби? Джордан се извърна и опита да се овладее. Не беше подготвен за това. Как би могъл да е подготвен? Измина една дълга, дълга минута, преди да се реши да проговори отново. — За Бога, Кейси — изрече тихо. — Как си могла да го скриеш от мен? Няма значение какво изпитваш към мен, имам право да знам.