— Mon Dieu, наистина ли, Джон? — най-сетне успя да проговори графиня Фонболар.
Джон се наведе напред и облегна лакти на коленете си, като сключи ръце между тях. Най-добре е да се опита да обясни всичко. И щеше да го направи, но само да успее да си го изясни на себе си. Как бе успяла Хлое? Вече цял следобед се чудеше.
— Ами, разбирате ли, графиньо…
— О, само това не! — баба й пребледня. — Ти си тук само от няколко часа, Джон! Mon Dieu, кажи ми, че не си я прелъстил!
Очите на графинята сновяха между тях двамата. Джон изглеждаше ужасно смутен, а Хлое приличаше на мишка, която тъкмо я е нагълтала котката.
— В моето село мъжете, които си позволяваха подобни неща, ги завързвахме в хамбара за четири седмици — Дитер винаги бе готов да разкаже някоя случка за мистериозното селце в Германия, където се предполагаше, че е израсъл. Историите изглеждаха доста безсмислени, но Хлое бе на мнение, че са очарователно ужасяващи.
Е, стига той да успее да ги разкаже докрай, преди да заспи.
— Сега не говорим за хамбари, Дитер. Става въпрос за нашата малка Хлое, която е съсипана!
Графинята извади със замах копринената си кърпичка с аромат на лавандула и почна да попива сълзите от очите си. Но кърпичката просто й послужи като щит, зад който тя успя тайничко да се усмихне на Морис.
Морис пък й отвърна с лекичко намигване.
Джон се намръщи.
— Не. Само ме изслушайте…
— Мисля, че всичко това е много романтично — Морис сви рамене с френско примирение. — Навън е пролет, нали? Сезон само за amour.
Джон реши да опита отново.
— Тук въобще не става въпрос за…
— Такива мъже ги оставяхме без храна и вода — неумолимо продължи Дитер, а в черните му очи се появи странен блясък. Те винаги заблестяваха, когато стигаше до страшната част на историята. — Скоро те започваха да вият срещу луната…
Джон завъртя очи към небето.
— За бога, човече, ще ме оставиш ли да довърша…
Разположен в скута на Дитер, Шнапс залая заплашително, като придаде подходящата атмосфера на разказа на господаря си.
Джон вдигна ръце. Обърна се към Хлое, която бе започнала цялата тази бъркотия.
Тя седеше в изящния си стол и изглеждаше невинна като агънце. Освен виолетовите й очи. В тях проблясваше дяволитост и нещо, което много приличаше на задоволство.
— Чувствай се свободна да ми се притечеш на помощ, когато пожелаеш, Хлое — сухо рече Джон.
— О, не, смятам че се справяш отлично, милорд — отвърна тя с весела усмивка.
По дяволите, та на нея всичко това й харесва! Джон разтри слепоочията си. Нещо му подсказваше, че това е само началото.
Той отново се обърна към графинята.
— Хлое ме помоли да…
— Хлое те е помолила? — невярващо повтори графинята.
— Ами, вижте, тя се чувства… тя се чувства… — Джон въобще не знаеше как да продължи.
— Как се чувствам, Джон? — подкани го Хлое.
Той й хвърли заплашителен поглед. В никакъв случай не можеше да им каже за предложението на Хлое и за странната им сделка.
Морис се намръщи.
— Нима твърдиш, че не си я прелъстил, момчето ми? Mon Dieu! Как ме разочароват днешните младежи!
— После започват да се пенят в устата… — Дитер прониза с поглед Джон, като направо го прикова на стола му. Шнапс тихичко заръмжа.
Това е то! Джон се изправи и извика на всички присъстващи, като моментално ги накара да замълчат.
— Ще се женим, и толкоз!
Нямаше намерение да дава повече обяснения. Нека си представят каквото щат.
Отново маркизът се съвзе пръв.
— О, да, разбирам. Джон. Не желаеш да ни обясниш нищо.
Той присви очи.
— Какво искаш да кажеш с това?
Морис просто поклати пръст към племенника си и отново си затананика същата песничка. Джон се обърна към Хлое. Какво иска да каже с това?
Хлое сви рамене. Джон забеляза, че изражението й е подозрително самодоволно.
— Кога ще бъде сватбата? — съвсем практично попита графинята, като прибра кърпичката в джоба си.
Джон забеляза, че очите й са изненадващо сухи. От вниманието на виконта не убягна как вуйчо му и графинята приеха годежа им с готовност. В миг на откровение той каза, че го правят не заради Хлое, а заради него. Болезнено очевидно бе, че тази хубавица би могла да има всеки, когото пожелае. А защо бе избрала него — най-прочутият женкар в Англия — сигурно бе загадка за всички.
И въпреки това го приемаха.
Съгласието им говореше красноречиво за характера на връзката между маркиза и графинята. Да не забравяме, графинята направо обожаваше Джон и го смяташе за член на семейството. Челото на Джон се набръчка.
Но както винаги ставаше, когато той стигнеше до емоционалната страна на нещата, моментално пожела да се дръпне от тези размишления, защото те неминуемо щяха донесат неприятности.