— Завързват ги за хамбара! — Дитер нямаше точно определено мнение, но винаги бе готов за мъничко ужасии. Стига да е буден.
Джон затвори очи стисна носа си, като поклати глава. По-лошо от това не можеше да стане.
— Сър Пърсивал Сесил-Базил — съобщи гръмко икономът точно в мига, в който един въодушевен нагизден мъж влезе скокливо в стаята, целият в жизнерадостни усмивки и пищни дантели.
Джон простена. Ето че можело да стане и по-лошо.
— Ехо, здравейте всички! — комичният глас бе предшестван от одеколонен облак.
— Сър Пърси! — извикаха всички радостно. Тоест всички с изключение на Джон.
— Току-що се видях с лейди Хинчи и тя ми спомена, че си се понесъл към провинцията някак доста припряно, Секстън. Естествено трябваше да дойда и лично да се уверя дали всичко е наред.
Той сложи лорнета си пред очите си и се вторачи в Джон, сякаш за да открие възможни видими поражения по него.
— Лейди Хинчи? — Хлое присви очи. Ето къде е бил този негодник! Сега вече много ясно си представяше какво точно го е уморило така. Тя си пое дълбоко дъх, за да овладее ревността си, и реши да не поглежда към него.
Което бе много жалко, защото, ако го бе погледнала, щеше да забележи как лорд Секстън някак се смути от разкритието, макар че най-общо поведението му си остана арогантно както винаги.
— Нямаше нужда да си създаваш това неудобство, Пърси — саркастично се обади Джон, като имаше предвид съвсем буквалния смисъл на думите.
— Да, сега разбирам защо си се разбързал толкова да напуснеш Лондон — нашата Харт се е върнала!
Той се поклони пред Хлое, като взе ръката й за целувка. Тя поруменя, което много й отиваше, но някак успя да раздразни Джон.
— Заповядайте, седнете, сър Пърси. Желаете ли освежително питие?
— Благодаря, графиньо. Да, мисля, че ще приема. Пътуването бе наистина уморително — той размаха отрупаната си с пръстени ръка и се разположи в креслото с апломб. — Но нали разбирате, бях толкова загрижен за Джон!
— Той е истински щастливец, че има приятел като вас. Ще останете тук по-дълго време, надявам се? — графинята му връчи чаша горещ шоколад.
— Двамата с Джон винаги се търсим един друг. Винаги сме били най-добри приятели — той отпи и затвори очи от удоволствие. — Да, мога да поостана.
Ноздрите на Джон се разшириха от гняв, но той не мръдна, безмълвно сдържайки яда си.
Преди години, като гръм от ясно небе, този човек се бе провъзгласил за негов най-добър приятел и толкоз. А тази представа моментално се превърна в общоприет факт за целия град.
Защо си въобразяваше, че му е приятел, Джон така и не разбра, но където и да отидеше, Пърси неотлъчно го следваше по петите.
Което ужасно го дразнеше.
Но и нещо повече, този човек, изглежда, притежаваше странната способност да знае винаги точното му местоположение и всичките му лични дела. Знаеше с кого е спал и кога, какви скандали е създал, какви гуляи и развлечения е запланувал.
И това продължаваше от години. Джон отдавна се бе предал и вече не се опитваше да разгадае поведението му.
Нямаше да е толкова зле обаче, ако Пърси не му действаше на нервите толкова много!
Той се бе самопровъзгласил за познавач във всяка възможна област. Мода, изкуство, музика, готварство. Ако нещо бъде споменато, моментално се оказваше най-големият спец. Обноските му винаги се намираха някъде на границата между абсолютното отегчение и предизвикателните намеци.
А при всеки сгоден случай от устата му потичаха какви ли не латински сентенции.
Той бе ентусиаст, клюкар и… ами, глупак. Накратко, оперението на тази странна птица бе шокиращо дори и сред пъстроцветната тълпа пауни, съставляваща висшето общество на града. В последните години той, изглежда, съвсем се бе вманиачил по модата и външния си вид, като се занимаваше с неща, изглеждащи лекомислени дори по стандартите на Джон.
И въпреки всичко това и графинята, и Хлое направо обожаваха сър Пърсивал Сесил-Базил.
Целият град го обожаваше. Той бе добре дошъл в най-изисканите домове и негова основна грижа бе да знае какво точно става вътре в тези домове. Както сам бе пожелал, приятелите му го наричаха сър Пърси или просто Пърси, тъй като името Сесил-Базил можело да ти изкълчи езика и по неговите думи било запазено само за невежите и по-нисшите класи.
— Е, графиньо, кога ще дойдете в града? На всички ни липсвате ужасно много — Пърси винаги бе голям ласкател. Но в този случай поне бе искрен.
Графинята се усмихна.
— Явно още известно време няма да мога. Но ние имаме да ви съобщим невероятни новини и вие пръв ще ги чуете, скъпи Пърси.