О, да, това са двете магически съставки, които могат да събудят интереса на едно конте: клюки, и той да е първият, който ги чува. Джон се подсмихна, като видя как Пърси се наведе напред, тласкан от любопитството си.
— Моля ви, кажете, скъпа лейди! Целият съм слух.
Джон затвори очи и се облегна в креслото си. Още отсега можеше да предскаже, че вечерта ще е тежка, и нямаше да сгреши.
— Хлое и Джон ще се женят! — графинята сияеше.
— О, това ли? — Пърси се облегна обратно на стола си.
— Не изглеждате много изненадан — отбеляза Морис, който обаче бе наистина изненадан от реакцията на Пърси.
— И защо да съм?
Джон отвори едното си око.
— Защо не си?
— Res ipsa loquitur — Джон трепна като ударен, щом чу латинската фраза. — Нещата говорят сами за себе си, скъпи приятелю.
— Нима? — Джон повдигна вежди. Изглежда, бъдещата му сватба бе изненада само за него!
— Точно така. Поздравления, мила Хлое, макар че може би е по-подобаващо да ви поднеса съболезнованията си — с блеснали дяволито бледосини очи той се подсмихна в чашата си, което много подразни лорд Секстън. — Кога ще се състои това благословено събитие? Кумът естествено ще бъда аз.
Джон не разбра кое точно го вбеси повече — това, че Пърси не бе изненадан от предстоящата му сватба или фактът, че току-що сам се покани за кум!
— Сигурен съм, че каквато и дата да бъде определена, ти ще си първият, който ще научи това — саркастично рече Джон. — Ще бъдеш така добър да ме уведомиш, нали?
Иронията явно прелетя покрай напудрената глава на сър Пърси, без да го засегне.
— Разбира се, добри ми приятелю — съвсем сериозно отвърна той.
Хлое потисна смеха си, когато видя как скулите на Джон потъмняха — сигурен знак, че направо е бесен.
Морис остави чашата и чинийката си на една близка масичка.
— Не сме ви виждали от известно време, сър Пърси. Къде се бяхте скрили?
Пърси вдигна ръце във въздуха. Точно този момент бе очаквал с търпение — да му дадат думата за най-новите клюки.
— О, скитах насам-натам, навсякъде! Това беше една annus mirabilis — година на чудесата. Всъщност тъкмо се бях върнал от имението на лорд Бланкфорд. Той твърди, че е чул най-интересния пианист по време на скорошното си пътуване до Виена — и то при барон Фон Швийтен. Помниш ли го, Джон?
Джон отвори уста, за да отговори, но както винаги Пърси не изчака отговора му.
— Той казва, че този младеж ще стане велик, макар и да изглежда доста мрачен. Ще се осмеля да цитирам Бланкфорд, че този човек има глава с форма на куршум… — той не довърши изречението, за да погледне предпазливо към Дитер, дълбоко заспал на стола си.
Всички погледи последваха неговия. Може би глави с форма на куршум означават скрито музикално дарование? Интересна теория.
Откъм германеца прозвуча дълбоко изхъркване.
Устните на Джон потрепнаха.
Хлое вдигна поглед и очите им се срещнаха, а в тях напираше смях.
— Как се казва този човек? — поинтересува се Морис.
— Той бил ученик на Хайдн… чакайте да се сетя… — Пърси хвана брадичката си. — Май беше Бетховен. Да, точно така! Лудвиг ван Бетховен.
— Лудвиг? — Хлое сбърчи носле. — Сигурно е ужасно да се казваш Лудвиг!
Джон се наведе и закачливо я погъделичка по лакътя.
— Какви други новини ни носите, сър Пърси? — графинята явно се надяваше да получи някаква информация за събитията в страната й.
— Опасявам се, че историите, които се чуват за Франция, мадам, не са особено окуражителни. Терорът продължава и всеки ден все повече хора отиват на смърт. Скоро чух, че графиня Замбо е последната жертва. Казват, по пътя за гилотината си слагала руж — той натъжено поклати глава. — Но кои може да вини една жена, която винаги толкова е държала на модата?
— Зу-зу? — очите на графинята се напълниха със сълзи. — О, не и Зу-зу!
И тя подсмръкна в кърпичката си.
Хлое бе направо поразена от поведението на баба си. Тази жена бе трън в очите й от години.
— Та ти винаги си казвала, че е кучка, гранмер!
Графинята попи очите си.
— Да, но тя бе величествена кучка.
— De mortius nil nisi bonum. За мъртвите или добро, или нищо — тържествено добави Пърси.
Морис тежко въздъхна.
— А Черната роза?
Черната роза се бе появил за пръв път във Франция преди почти два месеца. Още преди това този мъж си бе спечелил слава с участието си в доста схватки и опасни начинания, макар че си оставаше загадка кой е той.
През последните месеци като по чудо сам-самичък бе спасил множество аристократи от сигурна смърт на гилотината и все успяваше да надхитри френските власти. Говореше се, че никога не се появявал като един и същи човек два пъти. Винаги се дегизирал до съвършенство, за да заличи следите си. Предполагаше се, че самият той е избягал аристократ, макар че никой не можеше да е сигурен в това.