— Не съм чувал нищо — отговори Пърси. — Но пък написах за него едно стихотворение. Искате ли да го чуете?
Джон трепна ужасен. Поезията на Пърси бе просто отвратителна.
Пърси застана в средата на стаята така, сякаш възнамеряваше да декламира Шекспир. А и сигурно това си мислеше.
Всички присъстващи енергично аплодираха забавното стихче. Джон отегчено погледна към небето.
— Наистина много съжалявам за Зу-зу, графиньо — Пърси утешително сложи ръка на рамото й.
— Но какво искат тези зверове? — графинята хвърли кърпичката си. — Какво се надяват да спечелят от цялата тази лудост?
— Свобода, равенство, братство — изрецитира Джон лозунга на революционерите.
— Струва ми се, че ти си съгласен с тях, Джон? — предизвикателно го попита графинята.
— Да… на теория. Но не и на практика, не и с начина, по който действат.
Хлое въобще не бе изненадана, че Джон мисли така, целият му живот представляваше бунт срещу общоприетите норми и морал.
Сър Пърси замислено се загледа в Джон.
— Колко приличаш на Дон Жуан, Секстън… присмиваш се на властта и на светските нрави — той вдигна лорнета си и го погледна през него. — От теб би излязъл невероятен модел за учебен етюд, човече.
— Особено както явно няма никакви искрени убеждения — провокиращо добави Хлое.
Красиво оформените устни на Джон лекичко се разтегнаха в усмивка.
— Старая се, котенце, много се старая.
На челото й се появи бръчица, когато тя се замисли за неговото изказване.
— Много остроумно! — Пърси доволно се изкикоти. — Единственото убеждение на този човек е да няма никакви убеждения!
Морис изсумтя.
— Какво ще правя с теб, Джон? — той размаха пръст към племенника си.
А и Хлое си задаваше същия въпрос.
От поляната излетя ято дроздове.
Пленена от тази гледка, Хлое нахвърля няколко щриха на листа, опитвайки се да претвори тази мимолетна сцена върху скицника си.
Още преди няколко часа тя бе възседнала кобилата си и бе тръгнала да търси подходящо място за рисуване.
Бързо откри това усамотено кътче. Изказването на Пърси предната вечер доста я бе разтревожило. Трябваше да помисли, а рисуването често й помагаше да подреди мислите си.
Но подреждането продължаваше вече твърде дълго. Не изпитваше нужда толкова да мисли, колкото да не мисли. За Джон и лейди Хинчи.
Той не й бе изневерил. Тогава все още не съществуваше абсолютно никакво споразумение между тях, нито пък някакво обвързване.
Но въпреки това новината дълбоко я нарани. И сега поемаше огромен риск, знаеше го. Смяташе да му се довери изцяло. Да се довери на един всеизвестен и всепризнат развратник — нямаше защо да се лъже относно това. Най-прочутият женкар в цяла Англия. И какво ще прави, ако той не…
Кобилата я побутна по рамото, като прекъсна тревожните й размисли.
— Не сега, Нети. Заета съм — измърмори разсеяно тя през рамо.
Но настръхна и подскочи от изненада, когато чу как точно зад врата й прозвуча плътен мъжки глас.
— Нети се прибра сама в конюшнята още преди няколко часа.
Хлое моментално се извърна и вдигна поглед. Субектът, причинил й толкова тревоги, сега самодоволно седеше на гърба на жребеца си.
— Така ме изплаши!
— Нима?
Видът му бе прекалено невинен.
— Какво правиш тук? — попита тя, изпълнена с подозрения.
— Броя листата по дърветата — той издиша поривисто. — Не е ли пределно ясно, че те търся? Въобще ли не ти хрумна, че някой може да се разтревожи… ако конят ти се върне без теб?
Хлое мигновено се почувства къде-къде по-добре. „Някой“ означаваше той. Джон не обичаше да си признава колко се тревожи за нея. Дори и това да бе очевидно за всички.
— Не ставай глупав. Тя винаги се връща самичка. Знаеш каква е Нети — не може да издържи повече от час, без да си похапне. Такава си е, винаги бяга към къщи при първа възможност.
И точно така беше. Само мисълта за нещо вкусно караше тази иначе вяла кобила да препусне в луд галоп право към храната. И Джон знаеше, че това е единствената възможност да видиш този кон да се движи с темпо, по-бързо от хода на охлюв.
Отговорът му се състоеше само от едно неопределено хм.